Когато излязоха от водата на буренясалия, посипан с боклуци бряг, Джек пак се разкиха.
2.
Този път цялото придвижване на Джек в Териториите беше половин километър в западна посока — разстоянието, на което Вълк бе преместил стадото си, за да могат животните да пият вода от потока, където малко по-късно самият Вълк едва не се удави. Тук отвъд Джек се озова с десет километра по на запад.
Едва изкачиха насипа. Всъщност Вълк тегли Джек почти през цялото време. В последните отблясъци дневна светлина Джек забеляза, че на петдесетина метра нагоре по пътя вдясно се отцепва изходна рампа. Светлоотражателният надпис гласеше: „Аркейнъм. Последен изход за Охайо. 20 км до границата на щата“.
— Сега трябва да стопираме — каза Джек.
— Да стопираме — замислено повтори Вълк.
— Я да те огледам.
Джек реши, че Вълк ще мине, поне в тъмното. Все още беше облечен с гащеризона, върху който сега се бе появил оригинален етикет. Домашно тъканата му риза се бе превърнала във фина синя ленена блуза. Босите му крака се бяха сдобили с огромен чифт мокри мокасини и къси бели чорапи.
Най-странни от всичко изглеждаха кръглите очила с метална рамка, като онези, които обикновено носеше Джон Ленън, разположили се в средата на огромното му лице.
— Вълк, някога имал ли си неприятности с очите? Отвъд в Териториите?
— И да съм имал, не съм знаел. Така предполагам. Вълк! Със сигурност тук отвъд виждам по-добре с тези стъклени очи. Вълк! Точно тук и сега! — Той погледна към ревящото движение по магистралата и за миг Джек се постави на мястото му и си представи картината през неговите очи: огромни железни зверове с грамадни жълто-бели очи ръмжат в нощта с невъобразима скорост, а кръглите им гумени крака вдигат пришки по пътя.
— Виждам по-добре, отколкото бих искал — с безнадеждно отчаяние довърши Вълк.
3.
Два дни по-късно две изморени момчета с подбити крака с накуцване навлязоха в покрайнините на град Мънси, Индиана. Джек изгаряше от почти четиридесет и два градусова температура и непрекъснато кашляше. Лицето на Вълк беше подуто и потъмняло. Приличаше на боксьор, видял дебелия край в последния мач. Предишния ден се бе опитал да набере малко ябълки от едно дърво, израсло в сянката на изоставен хамбар край пътя. Вече се бе покатерил и пускаше сбръчканите есенни ябълки в пазвата на гащеризона си, когато рояк оси, свили гнездото си някъде под стрехата на стария хамбар, го откри. Вълк се смъкна от дървото с най-голяма бързина и кафяв облак около главата си. Виеше от болка. Но нито подутото му, напълно затворено око, нито носът му, който бързо-бързо заприлича на огромна синьо-виолетова ряпа, му попречиха да настоява Джек да получи най-хубавите ябълки. Всъщност между тях изобщо нямаше хубави, всичките бяха малки, кисели и червиви и Джек трябваше да се насили, за да хапне, но след всичко, през което бе минал Вълк, за да се сдобие с тях, сърце не му даде да откаже.
Голям стар камион профуча край тях и изсвири с клаксон.
— Хей, задници! — поздрави ги нечий крясък, придружен от избухването на силен, зареден с бира смях. Вълк изрева и се вкопчи в Джек, който се бе надявал, че Вълк в края на краищата ще преодолее ужаса си от колите, но вече наистина започваше да се отчайва.
— Всичко е наред, Вълк — изтощено каза той, докато за двадесети или тридесети път днес смъкваше ръцете му от себе си. — Успокой се, отминаха.
— Толкова силно! О, какъв шум! Вълк! Вълк! Вълк! О, Джек, ушите ми, горките ми уши!
„Сигурно ще ти хареса шеметната скорост по свръхбързите калифорнийски магистрали, Вълк — изтощено си помисли Джек. — Ще те проверим там, ако още пътуваме заедно. Можем да опитаме с някоя състезателна кола или мотоциклет. Като нищо ще се побъркаш по тях.“
— Някои хора си падат по силните звуци, Вълк. Те… — Нов пристъп на кашлицата го връхлетя и за миг светът заплува пред очите му в размазано сиво и много, много бавно се върна на фокус.
— Харесват го, така ли? — промърмори Вълк. — Язон! Как може някой да харесва подобно нещо, Джек? А миризмите…
Джек разбираше, че за Вълк най-лошото са миризмите. Не бяха минали и четири часа от пристигането им тук отвъд и Вълк започна да нарича неговия свят „Страната на лошите миризми“. През първата нощ Вълк повръща поне половин дузина пъти. Отначало напояваше почвата на Охайо с кална вода от потока, който продължаваше съществуването си в друга вселена, после само се дереше на сухо и отчаяно обясняваше, че било от миризмите. Не разбирал как Джек може да ги понася, как който и да било може да ги понася.
Джек знаеше, че при връщането си от Териториите човек се задавя от миризми, които даже не забелязва, докато живее покрай тях. Дизелово гориво, отработени газове, индустриални отпадъци, боклуци, замърсени води, химикали. После отново свиква с тях. Свиква с тях или просто претръпва. Само че с Вълк не стана така. Той мразеше колите, мразеше миризмите, мразеше този свят. Джек дори не мислеше, че някога ще свикне с него. И ако той не успееше да го върне в Териториите в най-скоро време, Вълк може би щеше да полудее. „А може би преди това ще докара до лудост мен — помисли си момчето. — Както гледам, май не ми трябва много.“