Потракващо ремарке, натоварено с пилета, се заклати покрай тях. Следваше го нетърпелива редица коли, някои от които натискаха клаксоните си. Вълк почти скочи в ръцете на Джек. Отслабнал от температурата, той се олюля и политна към обраслата с храсталак, пълна с боклуци канавка, където се стовари толкова тежко, че зъбите му изтракаха.
— Извинявай, Джек — отчаяно каза Вълк. — Бог да ме порази!
— Вината не е твоя. Случва се. Време е да си починем пет минути.
Вълк се свлече до него. Седеше мълчаливо и неспокойно го наблюдаваше. Разбираше колко много усложнява живота на Джек. Знаеше, че момчето изгаря от нетърпение да се движи по-бързо — отчасти, за да се отдалечи от Морган, но главно поради някаква друга причина. Знаеше, че Джек насън стене и споменава името на майка си, а понякога и плаче. Но единственият път, когато го видя да плаче буден, бе, след като той, Вълк, едва не полудя на изходната рампа при Аркейнъм. Това се случи, когато осъзна какво разбира Джек под „стопирам“ и му каза, че не би могъл да пътува с кола поне известно време, а може би и никога — момчето просто седна на перилата и се разплака в шепите си. И след това спря, което беше добре… но когато вдигна лицето си, погледна към Вълк така, че той се почувствува сигурен — Джек ще го остави сам в ужасната Страна на лошите миризми… а без него Вълк скоро съвсем би полудял.
4.
До изходната рампа за Аркейнъм вървяха по платното за аварийно спиране. Всеки път, когато някоя кола или камион ги задминаваше в сгъстяващия се здрач, Вълк ужасен се вкопчваше в него. Джек дочу как въздушната струя донася до ушите му нечий подигравателен глас.
— Къде е вашата кола, мошеници?
Изтръска го, както куче изтръсква вода от козината си и просто продължи да върви, като хващаше ръката на Вълк и го дърпаше след себе си всеки път, когато той показваше признаци на изоставане и желание да свърне към гората. Беше важно да успеят да се измъкнат от участъка с бариерата за плащане на таксите, където автостопът беше забранен, и да застанат на изходната рампа за Аркейнъм. Някои щати бяха узаконили стопирането от рампите (или поне така му каза скитникът, с когото бе споделил един хамбар преди няколко нощи), а дори в щатите, в които размахването на палец на практика се смяташе за престъпление, полицаите обикновено си затваряха очите, ако човек стои на самата рампа.
И така първо да стигнат до рампата. Да се надяват, че няма да мине патрул, преди да са се добрали до нея. На Джек не му се мислеше как пътните полицаи биха могли да приемат Вълк. Сигурно ще си помислят, че е хванал превъплъщението на Чарлс Мансън от осемдесетте, което си е сложило очила, за да пунтира Ленън.
Стигнаха до рампата и застанаха край лентата, водеща на запад. Десет минути по-късно някакъв очукан стар крайслер вече беше спрял. Шофьорът, широкоплещест мъжага с дебел волски врат и килната назад шапка, се наведе и отвори вратата.
— Хайде, момчета! Гадна нощ, нали?
— Благодарим, господине, не е лъжа — радостно отвърна Джек. Умът му работеше на бързи обороти, опитваше се да измисли как би могъл да вмъкне Вълк в историята и изобщо не забелязваше изражението му.
Мъжагата обаче го забеляза. Лицето му се ожесточи.
— Нещо лошо ли помирисваш, синко?
Джек бе върнат към действителността от тона му — суров като изражението на лицето му. Цялата сърдечност си бе отишла и той изглеждаше, като че ли ей сега ще влезе в кръчмата в Оутли, за да изпие няколко бири, а после да изяде и чашите.
Джек се изви и погледна към Вълк.
Ноздрите му трептяха като ноздрите на мечка, подушила скункс.
Устните му не само се бяха дръпнали и оголили зъбите му, а просто щяха да се скъсат от опъване.
— Той да не е нещо бавноразвиващ се? — тихо попита мъжът.
— Не, ъъъ, той просто…
Вълк започна да ръмжи. Точно така, браво!
— Мили Боже! — възкликна мъжагата с тон на човек, който просто не може да повярва, че това наистина става. После даде газ и се понесе към изходната рампа, а предната врата се затвори с трясък. Задните му светлини кратко присветнаха в подножието на рампата и изпратиха червеникавите си отражения през дъждовния мрак към мястото, където стояха те.