— Страхотно! — възкликна Джек и се обърна към Вълк, който отстъпи назад и се сви под гневния му поглед. — Направо знаменито! Ами че нали ако той има радиотелефон, веднага ще повика полиция и ще разтръби на всички, че двама умопобъркани се опитват да се качат в някоя кола на рампата на изхода от Аркейнъм! Язоне! Или Исусе! Или който и да си там, все ми е едно! Вълк, да не би да искаш да видиш поразени две шибани вересии, а? Само направи това още няколко пъти и ще почувствуваш как ги поразяват! На гърба си ще изпиташ как ни поразяват! Нас, да, самите нас!
Изчерпан, ядосан, разстроен, напълно изтощен, Джек тръгна към присвилия се страхливо Вълк, който, стига да поискаше, с един удар би могъл да му откъсне главата, и той отстъпи назад.
— Не викай, Джек — изстена Вълк. — Миризмите… как да вляза при тях… как да се затворя вътре с толкова ужасни миризми…
— На нищо не миришеше! — кресна Джек. Гласът му се скъса, възпаленото гърло го заболя повече от всякога, но той като че ли не можеше да спре, трябваше да се навика или да полудее. Мократа му коса се свлече в очите. Отметна я встрани и после цапна Вълк по рамото. Чу се силно изпляскване и ръката го заболя така, сякаш бе ударил камък. Вълк жално зави и това още повече вбеси Джек. А най-много го ядоса собствената му лъжа. Този път беше прекарал в Териториите по-малко от шест часа, но колата наистина вонеше като бърлога на диви зверове. Бе усетил да се смесват острите, гадни миризми на гранясало кафе и прясна бира (между краката на мъжа имаше отворена кутийка), а висящият на огледалото за обратно виждане освежител за въздух смърдеше като сухата, сладникава пудра по бузите на труп. Освен това имаше още нещо, нещо много потискащо, нещо някак си мокро, лепкаво…
— На нищо! — втори път кресна момчето с дрезгав, пресеклив глас и удари Вълк по другото рамо. Той отново зави и се обърна с гръб, сви се като дете, налагано от сърдит баща. Джек го заудря по гърба и от мокрия му гащеризон се разхвърчаха пръски. При всеки удар на ръката му Вълк изреваваше.
— Най-добре ще бъде да свикнеш (шат!), понеже следващата кола може да се окаже полицейска (шат!) или зеленото БМВ на Морган Слоут (шат!) и ако можеш да се държиш само като едно голямо бебе, спукана ни е работата (шат!)! Разбираш ли това?
Вълк не отвърна. Стоеше с гръб към Джек и трепереше под дъжда. И плачеше. Джек усети, че и в собственото му гърло се надига буца, на очите му припари. Всичко това само увеличи гнева му. Някаква ужасна част от него просто копнееше да се нарани до болка и знаеше, че нараняването на Вълк е чудесен начин да го стори.
— Обърни се!
Вълк се подчини. Мътните кафяви очи ронеха сълзи зад кръглите очила. От носа му се стичаха сополи.
— Разбра ли ме?
— Да — изстена Вълк. — Да, разбрах, но не бих могъл да пътувам с него, Джек.
— И защо не? — сърдито го погледна Джек, опрял свити юмруци на хълбоците си. О, как го болеше главата!
— Понеже той умираше — тихо отвърна Вълк.
Джек се втренчи в него, целият му яд просто се изпари.
— Джек, ти не разбра ли? — меко попита Вълк. — Вълк! Не подуши ли това?
— Не — прошепна Джек, останал без дъх. Понеже той бе помирисал нещо, нали? Нещо непомирисвано досега, някаква странна смес от…
Изведнъж се сети и цялата сила го напусна. Краката му се подкосиха, той приседна на парапета и погледна към Вълк.
Изпражнения и гниещо грозде. Точно така. На това миришеше! На изпражнения и гниещо грозде.
— Това е най-лошата миризма — каза Вълк. — Появява се, когато хората са забравили как да бъдат здрави. Ние я наричаме Черната болест. Аз дори мисля, че той не знаеше, че я има. Джек… Странниците не могат да я помиришат, нали?
— Не — прошепна Джек. Ами ако сега изведнъж се телепортираше в Ню Хампшир, в апартамента на майка си в „Алхамбра“, дали нямаше да помирише същата воня и там?
Да. Щеше да я подуши и при майка си, щеше да усети как през порите й се просмуква миризмата на изпражнения и гниещо грозде, как от нея мирише на Черната болест.
— Ние я наричаме рак — промълви той. — Наричаме я рак и майка ми я има.
— Просто не знам дали някога ще мога да пътувам с кола — каза Вълк. — Джек, ще опитам отново, ако искаш, но миризмите… вътре… те са достатъчно лоши и навън, но вътре…
И точно тогава Джек бе скрил лице в шепите си и бе заплакал, отчасти от отчаяние, но най-вече от изтощение. Да, и изражението, което Вълк смяташе, че е видял на лицето му, наистина се беше появило. За миг изкушението да изостави Вълк бе нещо повече от изкушение, то просто се превърна в подлудяваща повеля. Шансовете да стигне до Калифорния и да намери талисмана, каквото и да представляваше той, и преди не бяха големи, но сега се бяха смалили до трепкаща на хоризонта точка. Вълк не само щеше да го забави, Вълк рано или късно щеше да вкара и двамата в затвора. Най-вероятно скоро. И как би могъл изобщо да обясни Вълк на разумния Ричард Слоут?