В този миг Вълк видя върху замисленото лице на Джек изражение, което говореше за хладна пресметливост, и коленете му се подкосиха. Той се свлече на тях и протегна към Джек сключените си ръце като ухажор в сълзлива викторианска мелодрама.
— Не ме оставяй, Джек. Моля те, не тръгвай без мен. Не ме изоставяй! — захлипа той. — Не изоставяй приятеля си, не ме оставяй тук, ти ме доведе тук, моля те, не ме оставяй сам…
След това разбираемите думи изчезнаха. Вълк се опитваше да говори, но очевидно бе способен единствено да хълца. Джек усети, че го връхлита нечовешка умора. И как само го обгърна — като удобно старо сако, обличано безброй пъти! „Не ме изоставяй, ти ме доведе тук…“
Това е то! Той носеше отговорност за Вълк, нали така? Да. О, да, наистина. Той го бе хванал за ръката, той го бе издърпал от Териториите в Охайо и с болящото си рамо можеше да докаже това. Не бе имал избор, разбира се. Вълк се давеше, а и да не се бе давил, Морган щеше да го опече с проклетия си гръмоотвод. Така че той би могъл да се обърне към Вълк и да попита: „Е, Вълк, стари приятелю, я кажи какво предпочиташ? Да си тук уплашен или там мъртъв?“
Да, като нищо би могъл и горкият Вълк нямаше да успее да отговори, понеже хич не беше бърз в умствената област. Но чичо Томи обичаше да цитира една китайска поговорка, която гласеше: „Спасиш ли живота на някой човек, носиш отговорност за него, докато си жив!“
Нямаше значение проливният дъжд, нямаше значение проклетото движение на краката. Той отговаряше за Вълк.
— Не ме оставяй, Джек — продължаваше да плаче той. — Вълк! Вълк! Моля те, не оставяй добрия Вълк! Аз ще ти помагам, ще стоя на пост през нощта, ще видиш колко много неща мога да върша, само недей, недей ме…
— Престани да си дереш гърлото и стани! — тихо каза Джек. — Няма да те изоставя. Но трябва да се измитаме оттук. Онзи човек наистина може да извика полиция. Хайде да тръгваме.
5.
— Измисли ли какво е следващото, което трябва да направим? — плахо попита Вълк.
Почиваха си в обраслата канавка в покрайнините на Мънси повече от половин час и когато Джек се обърна към Вълк, той с облекчение забеляза, че момчето се усмихва. С изтощена усмивка наистина, но все пак усмивка. Но Вълк никак не харесваше тъмните кръгове под очите му (а още по-малко харесваше миризмата му, болна миризма беше тя).
— Мисля, че знам какво бихме могли да правим през следващите часове ей там отсреща — отвърна Джек. — Хрумна ми още преди няколко дни, когато си взех новите кецове.
Наведе се към краката си. Двамата с Вълк разгледаха кецовете му в потискащо мълчание. Те бяха протрити, обезформени и мръсни. Лявата подметка бе казала сърдечно сбогом на горницата си. Джек им бе собственик от… сбърчи чело и се замисли. Температурата затрудняваше мисленето му. Три дни. Бяха минали само три дни, откакто ги бе купил от магазина в халите, а сега изглеждаха стари. Стари!
— Както и да е… — въздъхна момчето. — Виждаш ли сградата отсреща, Вълк?
Сивата тухлена сграда, същинска експлозия от безинтересни чупки, стърчеше като остров в средата на огромен паркинг. Вълк знаеше на какво ще мирише асфалтът в паркинга: на мъртви, полуразложени животни. И миризмата почти щеше да го задуши, а Джек дори нямаше да я забележи.
— За твоя информация ще ти кажа, че от надписа се разбира, че е кино с шест салона. Би трябвало поне един от филмите да ни хареса. Хайде! — Момчето с олюляване се изправи на крака.
— Какво е кино, Джек? — попита Вълк. Знаеше, че наистина е ужасен проблем за момчето, толкова ужасен, че вече се страхуваше да протестира за каквото и да било или дори да покаже безпокойство. Но имаше ужасното предчувствие, че да отидеш на кино и да се качиш в кола може би е едно и също нещо. Джек наричаше ревящите каруци и карети „коли“ и „автомобили“ (Вълк си мислеше, че последните може би са нещо като дилижансите, които превозват пътниците в Териториите от една спирка до друга). Дали би могло ръмжащите, вонящи карети да бъдат наричани кино? Струваше му се напълно възможно.
— Ами то е по-лесно да ти се покаже, отколкото да ти се обясни — сви рамене Джек. — Мисля, че ще ти хареса. Хайде.
Момчето залитна, докато излизаше от канавката, и за миг падна на колене.
— Джек, добре ли си? — тревожно попита Вълк.