Той кимна. Тръгнаха през паркинга, който миришеше точно както си бе представял Вълк.
6.
Джек бе изминал по-голямата част от петдесетте километра между Аркейнъм, Охайо, и Мънси, Индиана, върху широкия гръб на Вълк. Вълк се страхуваше от коли, изпитваше ужас от камиони, повдигаше му се от почти всички миризми, беше способен да започне да вие и да побегне при внезапни и силни шумове. Но бе почти неуморим. „Както ми се струва — помисли си Джек, — май мога да зачертая «почти». Доколкото на мен ми е известно, той е неуморим.“
Бяха се махнали от изходната рампа при Аркейнъм възможно най-бързо. Джек почти тичаше, бе напрегнал мокрите си, изморени крака до максимум. Главата го болеше ужасно, непрекъснато го обливаха ту топли, ту студени вълни. Вълк с лекота се движеше от лявата му страна, крачката му бе толкова широка, че той не изоставаше от Джек, въпреки че просто си вървеше с умерен ход. Джек разбираше, че може би се бе смахнал на тема полицаи, но мъжът в стария крайслер му се бе сторил наистина изплашен. И малко гадняр.
Бяха изминали едва половин километър, когато усети остра, пареща болка под лъжичката и попита Вълк дали не би могъл да го вземе на конче за малко.
— Как? — попита Вълк.
— Знаеш как — отвърна Джек и му обясни със знаци. Огромна усмивка се ширна по лицето на Вълк. Най-после се появи нещо за него, най-после и той да е полезен!
— Искаш да ме пояздиш като кон! — зарадван извика той.
— Май да…
— Да, разбира се. Вълк! Тук и сега! Редовно носех така братчетата ми „родени наведнъж“. Скачай горе, Джек! — Вълк се наведе и помогна на Джек да го възседне.
— Когато много ти натежа, просто ме свали д…
Преди да успее да довърши, Вълк вече тичаше с него по пътя в тъмното — наистина тичаше. Студеният, примесен с дъжд въздух отмяташе косата на Джек от пламтящото му чело.
— Вълк, по-бавно, ще капнеш — извика той.
— Не и аз! Вълк! Вълк! Тичам тук и сега! — За пръв път, откакто се бяха пренесли, гласът му звучеше наистина щастливо. Той тича през следващите два часа по тъмен, немаркиран асфалтов път, докато Аркейнъм не остана далече на изток. Край една буренясала нива Джек забеляза изоставена, схлупена плевня и те спряха и пренощуваха в нея.
Вълк не искаше да има нищо общо с търговските зони, където движението беше непрекъснат ревящ поток и облаците вонящи газове се вдигаха чак до небесата. Джек също не изгаряше от желание. Вълк изпъкваше твърде много. Но се налагаше да спрат веднъж и Джек избра крайпътния магазин до самата граница на Индиана, близо до Харисвил. Докато Вълк нервно го чакаше отвън, клякаше, ровеше земята, ставаше, обикаляше наоколо, правеше малки кръгчета и пак клякаше, Джек купи един вестник и внимателно прегледа страницата с времето. Следващото пълнолуние се очакваше на 31 октомври — Празника на Вси Светии, което май горе-долу го устройваше. После обърна на първа страница, за да разбере вчерашната дата и видя, че е била 26 октомври.
7.
Джек дръпна една от стъклените врати и влезе във фоайето на кинокомплекса. Изви се и остро погледна към Вълк, който поне за момента изглеждаше задоволително. Всъщност Вълк беше разсъдливо оптимистичен… поне засега, въпреки че никак не му харесваше да влизат в сградата, но тя все пак не беше кола. Тук вътре се долавяше някаква добра миризма — лека и някак си вкусна. Или поне би била, ако не беше другата — горчива и гранясала, която се просмукваше под нея. Вълк погледна наляво и видя стъклена кутия, пълна с някакви бели топчета. Това бе източникът на добрата, лека миризма.
— Джек — прошепна той.
— Какво?
— Искам от бялото нещо, ако може. Ама без пикнята.
— Пикня ли? За какво говориш?
Вълк затърси по-официална дума и я откри.
— Урина. — Той посочи една тръбичка, по чиито стени бавно се стичаше нещо. Надписът й гласеше: „Мазнина с подправки“. — Това е нещо като урина, нали? Така си мисля, като съдя по миризмата й.
Джек уморено се усмихна.
— Пуканки без мазнинка и подправки, добре. А сега малко по-тихо, а?
— Да, Джек. Точно тук и сега.
Момичето на касата, което досега жвакаше огромен къс дъвка с аромат на грозде, спря и погледна към Джек, после към неговия едър, тромав спътник. Дъвката залепна на езика в средата на полуотворената й уста като огромен морав тумор. Тя врътна очи към човека зад щанда.
— Два, моля — каза Джек и извади навитите си на ролка еднодоларови банкноти, мръсни и с подвити краища. В средата им се криеше самотна петачка.
— За кой филм? — Очите й се местеха отляво-надясно и отдясно-наляво, от Джек към Вълк и от Вълк към Джек. Приличаше на жена, наблюдаваща оспорвана среща по тенис на маса.