— Хайде, Вълк — каза той.
8.
Вълк разбра, че тая няма да стане, още щом влязоха през вратата.
Помещението беше малко, тъмно и усойно. Миризмите в него бяха ужасни. Някой поет, помирисал това, което помириса Вълк в този миг, може би щеше да ги нарече „Зловонията на горчивите съновидения“. Вълк не беше поет. Той знаеше само, че миризмата на урината върху пуканките преобладава и че неудържимо му се повръща.
После светлините още повече отслабнаха и превърнаха помещението в пещера.
— Джек — изстена той и се вкопчи в ръката му. — Джек, трябва да се махнем оттук.
— Ще видиш, че ще ти хареса, Вълк — измърмори Джек, който беше наясно със страданията на Вълк, но не и с тяхната дълбочина. Та Вълк в края на краищата винаги страдаше в известна степен. В този свят думата „страдание“ го определяше изцяло. — Опитай, все пак.
— Добре — каза Вълк и Джек чу съгласието му, но не и трепета, който показваше, че Вълк с две ръце стиска последната нишка на самоконтрола си.
Настаниха се. Вълк седеше до пътеката, неудобно нагънал крака, притиснал фунийката с пуканките (които не искаше да яде повече) до гърдите си.
Пред тях за миг светна жълтият пламък на кибритена клечка. Джек долови сухия, остър дъх на марихуана, толкова характерен за киносалоните, че човек престава да мисли за него, веднага щом го установи. Вълк подуши горски пожар.
— Джек…
— Шшшт, филмът започва. — „А аз задрямвам.“
Джек никога нямаше да узнае за героизма на Вълк през следващите няколко минути, нито пък самият Вълк някога го разбра. Той разбираше само, че трябва да се опита да изтърпи целия този кошмар в името на Джек. „Би трябвало всичко да е наред — мислеше си той. — Погледни, Вълк, Джек се опитва да заспи, да заспи точно тук и сега. А ти знаеш, че Джек не би те завел на някое опасно място, така че просто потърпи… просто почакай… Вълк!… всичко ще бъде наред…“
Но той беше създание, чийто живот протичаше в цикли, и цикълът му тъкмо достигаше месечната си кулминация. Инстинктите му бяха станали прекалено изострени, почти непреодолими. Разумът му казваше, че тук вътре всичко ще бъде наред, че в противен случай Джек не би го довел. Но това беше все едно човек, когото носът сърби нетърпимо, да си казва, че не бива да киха в черква, понеже е неучтиво.
Той седеше в тъмната, воняща пещера, където миризмата на горски пожар се засилваше, присвиваше се всеки път, когато някоя сянка се промъкнеше по пътеката, и чакаше вцепенен нещо да падне върху главата му от изпъстрения със сенки таван. И тогава в началото на пещерата се отвори някакъв вълшебен прозорец и той замръзна в парливата воня на собствената си пот, разтворил широко очи, с маска на ужас върху лицето, докато коли се трошаха и преобръщаха, докато горяха сгради, докато човек преследваше човека.
— Рекламират следващата програма — прошепна Джек. — Казах ли ти, че ще ти хареса…
В ушите на Вълк бучаха странни гласовег
— Непушете — каза един.
— Неправетебоклуци — обади се втори.
— Груповитенамалениясавалидни — застърга трети в мозъка му.
— Вделничнитедни-намаленитецениважатдочетириследобед.
— Вълк, минаха ни — промърмори Джек, понечи да добави нещо, но то премина в леко похъркване.
— Сегащевипредставимфилма — гръмна някакъв последен глас и точно тогава Вълк загуби контрол. „Властелинът на пръстените“ на Бакши бе със звук „Долби стерео“ и операторът имаше разпореждания наистина да го усилва до дупка по време на следобедните прожекции, понеже тъкмо тогава се намъкваха пуберите-наркомани, а те наистина си падаха по шумните стереоефекти.
Пронизителен, разногласен месингов трясък, последван от ново отваряне на вълшебния прозорец и Вълк наистина видя пожара и пълзящите му червено-оранжеви пламъци.
Той изрева и скочи, като помъкна със себе си и Джек, повече заспал, отколкото буден.
— Джек — разпищя се той. — Излизай! Давай да излизаме оттук! Вълк! Виждам го, виждам как всичко гори! Вълк! Вълк!
— Тихо там! — извика някой.
— Млъкни бе, куку! — провикна се друг. Вратата в дъното на Шести салон се отвори.
— Какво става тук?
— Вълк, млъкни! — изсъска Джек. — За Бога…
— Ооооооооооуууууууууу!… — пронизително зави Вълк.
Светлината от фоайето през отворената врата падаше точно върху него. Някаква жена го огледа добре, изпищя и се спусна към изхода, като влачеше малкото си момченце за едната ръка. Буквално го влачеше, понеже хлапето бе паднало на колене и се плъзгаше по осеяния с пуканки килим на централната пътека. Една от обувките му се бе изхлузила.