— Ооооооооооуууууууууу!
Наркоманчето, седнало три реда пред тях, се обърна и ги заразглежда с мрачен интерес. В едната му ръка димеше саморъчно свита цигара, втора беше затъкната зад ухото му.
— Хей… я виж ти! — замаяно произнесе то и после изведнъж се разкрещя: — Шибаните лондонски върколаци нападат отново, така ли?
— Спокойно — каза Джек. — Спокойно, излизаме. Не се бойте. Само… само не крещете повече, бива, нали?
Той поведе Вълк навън. Умората отново го бе обгърнала.
Светлината във фоайето остро го удари в очите, направо ги прободе. Жената, извлякла момченцето от салона, стоеше в един ъгъл и притискаше хлапето към себе си. Когато видя Джек да извежда все още виещия Вълк през двойната врата на Шести салон, го грабна и хукна да бяга.
Продавачът, момичето от касата, операторът и висок мъж в спортно сако стояха скупчени в малка групичка. Джек предположи, че човекът с карираното спортно сако и белите обувки е уредникът на киното.
Вратите на другите киносалони в комплекса бяха полуоткрехнати. Лицата, надзъртащи от тъмното, за да разберат за какво е цялата врява, заприличаха на Джек на язовци, надничащи от дупките си.
— Хайде, да ви няма! — каза мъжът с карираното сако. — Изчезвайте веднага. Вече се обадих в полицията. След пет минути са тук.
„Обадил си се на куково лято — помисли си Джек с лъч надежда. — Просто не си имал време. А измъкнем ли се веднага, може би пък изобщо и да не си направиш труда.“
— Добре де, тръгваме — каза той. — Вижте, наистина съжалявам. Просто… по-големият ми брат е епилептик и току-що имаше пристъп. Ние… ние забравихме да вземем лекарствата му.
Като чуха „епилептик“ момичето от касата и продавачът ужасени отскочиха назад, сякаш Джек беше казал прокажен.
— Хайде, Вълк.
Той забеляза, че уредникът свежда очи и устните му се присвиват гнусливо. Проследи погледа му и видя голямо тъмно петно върху гащеризона на Вълк. Беше се подмокрил от страх. Самият Вълк също го забеляза. В света на Джек много неща му бяха чужди, но той очевидно достатъчно добре разбираше какво означава презрителният поглед на уредника и силно, сърцераздирателно заплака.
— Джек, съжалявам. Вълк толкова съжалява!
— Изведете го оттук — презрително изпуфтя онзи и се обърна встрани.
Джек прегърна Вълк и го поведе към вратата.
— Ела, Вълк — каза той. Говореше тихо и с искрена нежност. Никога досега не се бе чувствувал така привързан към него, както в този миг. — Хайде, вината изцяло е моя. Да вървим.
— Съжалявам — накъсано хлипаше Вълк. — Не съм добър, Бог да ме порази, просто не съм добър!
— Напротив, добър си и то много. Хайде, ела.
Джек блъсна вратата и с Вълк излязоха навън при рехавата октомврийска топлинка.
Жената с детето беше стигнала най-малко на двадесет метра от входа, но щом ги забеляза, заднишком заотстъпва към колата си, протегнала детето пред себе си като притиснат в ъгъла гангстер, прикриващ се с някой заложник.
— Не му разрешавай да ме доближи! — пищеше тя. — Не пускай това чудовище близо до бебето ми! Чуваш ли? Не му разрешавай да се приближи!
Джек си помисли, че трябва да й каже нещо успокоително, но не можа да измисли какво да бъде то. Беше твърде изморен.
Насочиха се по диагонал през паркинга към шосето и на половината път Джек се олюля и му притъмня пред очите.
Смътно усети, че Вълк го грабва и го понася като бебе. Смътно долавяше, че Вълк плаче.
— Джек, съжалявам, моля те, не мрази Вълк. Мога да бъда много добър Вълк. Почакай и ще видиш…
— Не те мразя — отвърна Джек. — Знам, че си… че си добрият…
Заспа преди да успее да довърши изречението. Когато се събуди, беше вечер и Мънси бе останал далеч зад тях. Вълк се бе отделил от главното шосе и бе продължил по мрежа от черни пътища и кални пътеки. Без изобщо да се обърка от липсата на пътни знаци и наличието на множество варианти за избор, той бе вървял на запад с безпогрешния инстинкт на прелетна птица.
Тази нощ преспаха в някаква празна къща северно от Камак и призори Джек реши, че температурата му е спаднала малко.
Сутринта вече преваляше — сутринта на 28 октомври — когато той осъзна, че козината по дланите на Вълк се е появила отново.
ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА
Джек в сандъка
1.
Следващата нощ прекараха в развалините на някаква полуизгоряла къща с обширна ливада от едната страна и малка горичка от другата. На срещуположния край на ливадата имаше някаква ферма, но Джек реши, че ще бъдат в безопасност, ако са достатъчно тихи и стоят предимно вътре. След като слънцето залезе, Вълк се запъти към горичката. Тръгна бавно между дърветата с лице, наведено към земята. Преди Джек да го изгуби от поглед, той си помисли, че прилича на късоглед човек, търсещ изпуснатите си очила. Хванаха го нервите (непрекъснато си представяше, че Вълк се е хванал в капан, че се е хванал в капан и с непоколебима решителност, без да издаде звук, прегризва собствения си крак…), но най-сетне Вълк се появи с почти изправен вървеж, стиснал в двете си ръце растения, чиито корени се поклащаха под свитите му юмруци.