— Какво носиш, Вълк? — попита Джек.
— Лекарство — мрачно отвърна Вълк. — Но не е много добро, Джек. Вълк! Нищо не е много добро във вашия свят.
— Лекарство ли? Какво имаш предвид?
Но Вълк не пожела да даде повече обяснения. Извади две кибритени клечки от горния джоб на гащеризона си, запали огън, погрижи се да няма дим и попита Джек дали би могъл да намери канче. Джек откри празна кутийка от бира, захвърлена в един ров край къщата. Вълк я помириса и сбърчи нос.
— Много лошо мирише. Имам нужда от вода, Джек. Чиста вода. Ако си много изморен, ще отида аз.
— Вълк, искам да знам какво си намислил.
— Аз ще отида — каза Вълк. — Точно през ливадата има някаква ферма. Вълк! Там ще има вода. Ти почивай.
Джек си представи как жената на фермера поглежда през кухненския прозорец, докато приготвя вечерята, и вижда Вълк да се движи дебнешком из двора с бирена кутийка в едната космата лапа и китка корени и билки в другата.
— Аз ще отида — каза той.
Фермата не беше на повече от петстотин метра от бивака им, топлите й жълти светлини съвсем ясно се виждаха през ливадата. Джек отиде, безпрепятствено напълни кутийката от някаква чешма под сайванта и тръгна обратно. Когато прекоси ливадата наполовина, забеляза сянката си и погледна нагоре към небето.
Луната, вече почти пълна, се носеше по източния хоризонт. Притеснен, Джек се върна при Вълк и му даде кутийката с водата. Вълк я подуши, отново сбърчи нос, но не каза нищо. Сложи я на огъня и започна да пуска през дупчицата дребни късчета от растенията, които беше набрал. След около пет минути започна да излиза пара и се разнесе ужасна смрад. Джек потрепера. Изобщо не се съмняваше, че Вълк ще поиска от него да изпие цялата тази гадост, нито пък изпитваше съмнения, че тя ще го убие. Бавно и мъчително, най-вероятно.
Джек затвори очи и захърка високо и театрално. Ако Вълк си помисли, че той спи, в никакъв случай няма да го събуди. Никой не буди болни хора, нали? А Джек наистина беше болен, привечер температурата му отново се бе върнала и разтресла яростно цялото му тяло. И въпреки че през всичките му пори се лееше пот, непрекъснато го обливаха студени вълни.
Погледна през спуснатите си клепки и видя, че Вълк отмества кутийката встрани, за да се охлади, сяда край нея и вперва очи в небето, обхванал колене с косматите си ръце, с унесено и някак си прекрасно лице.
„Гледа луната“ — помисли си Джек и потръпна от страх.
„О, ние не се приближаваме до стадото, когато се променяме. Добри ми Язон! Не, разбира се! Та ние ще ги изядем!“
„Вълк, кажи ми, аз ли съм стадото сега?“
Джек потрепера.
След пет минути — когато той наистина започваше да се унася — Вълк се наведе над кутийката, помириса я, кимна, взе я и се приближи до мястото, където, подпрял глава на паднала, почерняла от огъня греда, подложил под врата си свита на топка риза, лежеше той. Джек стисна очи и поднови хъркането.
— Хайде, Джек — развеселено каза Вълк. — Знам, че си буден. Не можеш да измамиш Вълк.
Момчето отвори очи и го погледна с мрачно негодувание.
— Как разбра?
— Хората имат различна миризма, когато спят и когато са будни. Даже Странниците би трябвало да го знаят, нали?
— Така си мислиш.
— Както и да е. Сега трябва да изпиеш това. Лекарство е. Надигай го, Джек, точно тук и сега.
— Не искам. Мирише отвратително. На блато.
— Джек, ти също не миришеш добре.
Момчето го погледна, но не каза нищо.
— Да — кимна Вълк. — На болест. И миризмата става все по-лоша. Още не е отчайващо лоша, още не, но… Вълк!… наистина ще стане, ако не вземеш малко лекарство.
— Вълк, обзалагам се, че нямаш равен при подушването на билки и разни такива в Териториите, но сега си в Страната на лошите миризми, не забравяй това! Да не би да си набрал спореж и отровен шмак и фий и…
— Набрал съм само добри неща — прекъсна го Вълк. — Само дето не са достатъчно силни, Бог да ги порази. — После го погледна замислено. — Не всичко мирише лошо тук, Джек. Има и добри миризми. Но добрите миризми са като билките. Слаби! Мисля си, че са били по-силни някога.
Вълк отново мечтателно се бе загледал в луната и Джек усети, че пак го обзема предишното безпокойство.