— Мога да се обзаложа, че това е било добро място някога — въздъхна Вълк. — Чисто и пълно със сила…
— Вълк — тихичко започна Джек, — Вълк, козината се върна върху дланите ти.
Вълк се сепна и го погледна. За миг му се стори — може би трескавото му въображение реши така, но и да не се дължеше на температурата, наистина беше само за миг — че Вълк го гледа с безжизнен, гладен поглед. После трепна, сякаш се отърсваше от някакъв лош сън.
— Да. Но не искам да говоря за това. Не искам и ти да говориш за него. То няма значение. Още не. Вълк! Сега си изпий лекарството, Джек. Това е всичко, което трябва да направиш.
Вълк очевидно нямаше да се примири с отрицателен отговор. Ако Джек откажеше да го изпие, той просто щеше да сметне за свой дълг да отвори стиснатите му челюсти и да го излее в гърлото му.
— Не забравяй, че ако това ме убие, ще останеш сам — мрачно каза Джек и взе кутийката. Тя още беше топла.
Върху лицето на Вълк се появи изражение, говорещо за ужасно страдание. Той побутна кръглите очила върху носа си.
— Не искам да те нараня, Джек. Вълк никога не иска да нарани Джек. — Изражението му бе така отчаяно и нещастно, че би било направо комично, ако не беше искрено.
Джек се предаде и изпи съдържанието на кутийката. Нямаше начин да устои на изпълненото с искрена болка изражение. Вкусът бе точно толкова ужасен, колкото си беше представял… „и не потрепера ли за миг светът? Не потрепера ли така, сякаш той ей сега ще се пренесе обратно в Териториите?“
— Вълк! — изкрещя Джек. — Вълк, хвани ме за ръката!
Вълк го направи. Изглеждаше едновременно загрижен и развълнуван.
— Какво има, Джек? Джеки?
Вкусът на лекарството бавно изчезваше от устата му. В същото време усети леко затопляне в стомаха — същото като затоплянето след глътка коняк в редките случаи, когато Лили му беше разрешавала да си близне за опит. И светът около него отново стана стабилен. Лекото потреперване може би беше било само плод на въображението му… но Джек не мислеше така.
„Ние почти го направихме. Или поне бяхме много близо до това. Може би ще успея да го направя и без вълшебния сок… може би ще успея!“
— Джек! Какво има?
— Нищо. Просто се чувствувам по-добре — каза той и дори смогна да се усмихне. — Чувствувам се по-добре и това е всичко. — Откри, че наистина е така.
— И миризмата ти е по-добра — радостно се засмя Вълк. — Вълк! Вълк!
2.
На следващия ден продължи да се подобрява, но все още се чувствуваше слаб. Вълк го носи на конче и понапреднаха незначително в западна посока. Привечер започнаха да търсят място за пренощуване. В някакво малко, мръсно дере Джек съзря дървена барака, заобиколена от купища боклуци и изкривени джанти. Вълк мълчаливо се съгласи. През целия ден беше бил тих и мрачен.
Джек заспа почти веднага и се събуди към единадесет, понеже му се пишкаше. Огледа се и видя, че Вълк го няма. Помисли си, че е отишъл да търси още билки, за да му предпише нова ударна доза. Джек сбърчи нос, но ако Вълк пожелаеше той пак да пие от същата гадост, щеше да го направи. И после със сигурност щеше да се почувствува още по-добре.
Излезе навън и заобиколи бараката — високо, слабо момче със спортни гащета, незавързани кецове и разкопчана риза. Докато пишкаше (наистина доста дълго, както му се стори), разглеждаше небето. Беше една от измамно топлите нощи, които понякога спохождат районите от средния запад през октомври и началото на ноември, дни преди зимата да нанесе жестокия си удар. Топлината бе почти тропическа, а лекият ветрец приличаше на същинска милувка.
Високо горе плуваше луната — бяла, кръгла и прекрасна — и хвърляше ясна и в същото време измамно зловеща светлина, сякаш искаше едновременно да освети и помрачи всичко. Джек се втренчи в нея като хипнотизиран.
„О, ние не се приближаваме до стадото, когато се променяме. Добри ми Язон! Не, разбира се!“
„Вълк, аз ли съм стадото сега?“
От луната го гледаше някакво лице. Джек не се учуди, когато откри, че това е лицето на Вълк… само че то не беше широко, открито и малко изненадано и от него не лъхаше доброта и простота.
Лицето горе бе тясно и свъсено, тъмнееше покрито с косми, но не те му придаваха зловещ и мрачен вид. Не. То просто бе мрачно от нетърпение, от нетърпение и напрегнато очакване.
„Ние не се приближаваме до тях, ние ще ги изядем, ще ги изядем, ние ще ги изядем, Джек, когато се променяме, ще…“
Лицето върху луната, изрязано от светлосенки, беше лицето на ръмжащ звяр, наклонил глава току преди скока, а отворената му уста бе пълна със зъби.