„Ние ще ги изядем ще ги убием ще ги убием убием убием убием…“
Нечий пръст докосна рамото на Джек и бавно се плъзна надолу чак до кръста му.
Момчето, което се беше изпишкало, но продължаваше да стои и да гледа луната, хванало пениса си с палец и показалец, усети, че от него избликва нова, силна струя урина.
— Уплаших те — каза Вълк зад гърба му. — Съжалявам, Джек. Бог да ме порази.
Но за миг на Джек му се стори, че Вълк не съжалява. За миг имаше чувството, че Вълк се хили. И изведнъж го споходи внезапна увереност, че ще бъде изяден. „Къщичка от тухли? — несвързано си помисли той. — Че аз нямам дори къщичка от слама, към която да затичам!“
Уплаши се и пламна от ужас — по-изгарящ от треска, по-изгарящ от най-високата температура.
„Кой се страхува от сивия вълк, страшния вълк, големия вълк…“
— Джек?
„Аз, самият аз, о, Господи, аз се страхувам…“
Лицето на Вълк, по което, когато вървяха към бараката и легнаха да спят, едва се забелязваха наболи косъмчета, сега беше покрито с гъста брада. И тя започваше толкова високо от скулите, че човек имаше чувството, че космите й поникват чак от слепоочията. Очите му ярко грееха в оранжево-червено.
— Вълк, добре ли си? — с дрезгав, задъхан шепот попита Джек. Не можеше да говори по-високо.
— Да — отвърна Вълк. — Тичах с луната. Беше прекрасно. Тичах… и тичах… и тичах. Но сега съм добре, Джек. — Вълк се усмихна, за да покаже колко е добре, и откри пълна с гигантски, кръвожадни зъби уста. Джек се отдръпна онемял от страх. Имаше чувството, че е надзърнал в разтворената паст на чудовище от фантастичен филм на ужасите.
Вълк забеляза изражението на момчето и загрубелите му, окосмени черти се сгърчиха тревожно. Но под тревогата — и то не много под нея — надничаше нещо друго. Нещо, което се забавляваше и се хилеше и показваше зъбите си. Нещо, което би преследвало жертвата си, докато от ужас не й потече кръв от носа. Нещо, което би се забавлявало, докато тя стене и се моли. Нещо, което би изкормило пищящата си жертва с радостен смях.
То би се смяло, дори ако той самият е жертвата.
Особено ако той е жертвата!
— Джек, съжалявам — каза Вълк. — Времето… идва. Трябва да направим нещо. Утре… Ще трябва… наистина ще трябва… — Вдигна очи нагоре и замечтаното, хипнотизирано изражение се разстла върху лицето му, докато оглеждаше небето.
После вдигна глава и зави.
И Джек сякаш чу — много отдалече — как вълкът от луната му отвръща с вой.
И в душата му отново се прокрадна ужас и го обхвана тихо и напълно.
Тази нощ Джек не можа да заспи повече.
3.
На следващия ден Вълк беше по-добре. Малко по-добре, общо взето, но бе почти болен от напрежение. Докато се опитваше да каже на Джек какво трябва да се направи, доколкото можеше, разбира се, високо горе забуча реактивен самолет. Вълк скочи, втурна се навън, започна да вие след него и размаха юмруци към небето. Косматите му крака отново бяха боси. Бяха се подули и разцепили евтините мокасини.
Опита се да каже на Джек какво да направи, но се водеше само по стари предания и мълви. Знаеше какво представлява промяната в неговия собствен свят, но имаше чувството, че в страната на Странниците тя би могла да бъде много по-лоша — по-силна и далеч по-опасна. Вече усещаше това. Чувствуваше как тази сила се промъква в него и го обхваща, и знаеше, че довечера, когато изгрее луната, тя непреодолимо ще го повлече.
И си повтаряше отново и отново и отново, че не иска да нарани Джек, че би предпочел да убие себе си, отколкото да нарани Джек.
4.
Най-близкото градче беше Дейлвил. Джек се добра до него малко след като часовникът на общината удари обяд и влезе направо в железарския магазин. Бе мушнал ръка в джоба на панталоните си и докосваше навитите на рулце банкноти.
— Мога ли да ви помогна с нещо, синко?
— Да, господине. Искам да купя катинар.
— Ами ела насам и ги разгледай. Имам най-различни. Какъв по-точно искаш?
— Голям — отвърна Джек и погледна продавача с помръкналите си, обезпокоени очи. Лицето му бе измършавяло, но все още убедително със странната си красота.
— Голям, значи — замислено повтори продавачът. — И за какво ти трябва, ако мога да попитам?
— За кучето ми — твърдо отвърна Джек. История. Винаги искаха история. Докато вървеше насам по пътя от бараката, в която бяха прекарали последните две нощи, беше си приготвил настоящата. — Трябва ми, за да си заключвам кучето. Хапе.
5.
Катинарът, който си избра, струваше десет долара и го остави с още приблизително толкова в джоба. Заболя го, когато чу цената. Понечи да избере по-евтин… но си спомни как бе изглеждал Вълк предишната нощ, докато виеше срещу луната, а от очите му излизаха оранжеви пламъци.