Плати десетте долара.
Вдигаше палец пред всяка профучаваща кола. Бързаше да се прибере в бараката. Нито една не спря. Може би изглеждаше твърде обезумял, прекалено френетичен. Със сигурност се чувствуваше обезумял и френетичен. Вестникът, който продавачът му бе разрешил да прегледа, обещаваше залез в шест следобед, точно в шест. Изгревът на луната не се съобщаваше, но Джек предполагаше, че ще бъде най-късно в седем. Вече беше един, а той изобщо нямаше представа къде би могъл да затвори Вълк през нощта.
„Трябва да ме заключиш, Джек — бе му казал той. — Трябва да ме заключиш и то добре. Понеже изляза ли, ще разкъсам всичко, което мога да догоня и да сграбча. Дори теб, Джек. Дори теб. Така че трябва да ме заключиш и да ме държиш затворен, независимо от това какво правя или какво казвам. Три дни, Джек, докато луната започне да намалява отново. Три дни… а даже и четири, ако не си напълно сигурен.“
Да, но къде? Мястото трябва да бъде далеч от хора, та никой да не може да чуе Вълк, ако — когато, неохотно се поправи той, — започне да вие. Освен това трябва да бъде много по-стабилно от бараката, в която бяха отседнали. Защото дори да заключи вратата й с чудесния десетдоларов катинар, Вълк като нищо ще разбие задната й стена и ще се измъкне оттам.
Къде?
Представа нямаше, но знаеше, че има шест часа, за да открие подходящо място, а… може би дори по-малко.
Джек почти затича.
6.
Бяха минали покрай няколко празни къщи, докато се придвижваха насам, дори бяха нощували в едната от тях. На връщане от Дейлвил Джек през цялото време се оглеждаше с тайната надежда, че ще забележи признаците, говорещи за липса на обитатели — прозорци без пердета и надпис „Продава се“, неокосена предна ливада и атмосфера на безжизненост и пустота, така характерна за необитаемите къщи. И през ум не му минаваше, че може да заключи Вълк в спалнята на някоя фермерска къща за трите дни на неговата промяна. Той като нищо би разбил вратата й. Но фермерските къщи имаха вкопани в земята изби и те биха свършили работа.
Яка дъбова врата, стабилно закрепена направо в тревиста могила, както някои врати в приказките, а зад нея помещение без стени или таван — същинско подземие, пещера, през която никое живо същество не би могло да си прокопае път за по-малко от месец. Ето такава изба ще успее да задържи Вълк затворен, а пръстените стени и под няма да му дадат възможност да се нарани.
Но празните фермерски къщи с пръстените изби се намираха на петдесет-шестдесет километра зад тях. Изобщо не биха успели да стигнат дотам за времето, което оставаше до изгрева на луната. Освен това едва ли Вълк все още имаше желание специално да търчи петдесет километра с единствената цел да се пъхне без храна в някакъв строг тъмничен затвор само часове преди промяната си!
Ами ако се предположи, че вече е късно, че е минало твърде много време? Ако се допусне, че Вълк просто е настръхнал от нетърпение и откаже каквото и да било затворничество? Какво ще стане, ако скритата страна на характера му — закопняла за забавления, кръвожадна и лакома — е взела превес, излязла е от дълбините и вече е започнала да оглежда странния нов свят и да се чуди къде се крие храната? В такъв случай грамадният катинар, заплашващ да разпори шевовете на джоба му, ще бъде абсолютно безполезен.
Джек осъзна, че би могъл просто да направи кръгом, да се върне в Дейлвил и да продължи нататък. След ден или два ще бъде близо до Лапел или Сисероу, ще поработи един следобед в някоя закусвалня или ще се цани за няколко часа като фермерски работник, ще изкара няколко долара или поне ще изкрънка едно-две безплатни яденета и през следващите няколко дни като нищо ще се добере до границата с Илиной. Смяташе, че после ще бъде лесно. Не че имаше някаква представа как ще го направи, но просто бе напълно сигурен, че може да стигне до Спрингфийлд и училището „Тейър“ само за ден или два, след като вече е пресякъл границата на Илиной.
И докато се колебаеше, застанал на пътя на половин километър от бараката, Джек озадачено се запита как ли би могъл да обясни Вълк на Ричард Слоут. На своя стар приятел Ричард с неговите кръгли очила, вратовръзки и елегантни кожени обувки. Та той, макар и много интелигентен, бе някак си прекалено разумен, прекалено практичен и трезвомислещ. Щом нещо не може да се види, значи не съществува. Ричард никога не се бе интересувал от приказки като дете, беше останал напълно безразличен към филмите на Дисни за кръстници-вълшебници, които превръщат тиквите в карети, и за зли царици, притежаващи говорещи огледала. Подобни измислици бяха твърде абсурдни, за да впримчат шестгодишното (или осемгодишното, или десетгодишното) въображение на Ричард — за разлика, да речем, от един фотоапарат или електронен микроскоп. Ентусиазмът на Ричард възторжено бе прегърнал кубчето на Рубик, което той успяваше да нареди за по-малко от деветдесет секунди, но Джек не смяташе, че би отишъл толкова далеч, че да приеме един сто и деветдесет сантиметров шестнадесетгодишен вълкодлак.