За миг Джек безпомощно се подвоуми на пътя, за миг почти си помисли, че ще може да зареже Вълк и да продължи пътуването си към Ричард и след това към талисмана.
„Ами ако аз съм стадото?“ — мълчаливо се запита той. И в съзнанието му изплува гледката как Вълк тича надолу по брега след бедните си, уплашени до смърт животни и се хвърля във водата, за да ги спаси.
7.
Бараката беше празна. Още щом видя, че вратата зее отворена, той разбра, че Вълк се е запилял нанякъде, но се смъкна надолу в дерето и си проправи път през боклуците. Струваше му се невероятно Вълк да се е отдалечил сам на повече от дузина крачки, но май точно така бе станало.
— Върнах се — извика Джек. — Хей, Вълк. Донесох катинара.
Знаеше, че никой няма да му отвърне, и един поглед в бараката бе достатъчен, за да потвърди това. Раницата му лежеше на малка дървена пейка до купчина долнопробни криминални списания от 1973 година. В единия ъгъл на тъмната дървена барака на купчина бяха нахвърлени различни по дължина сухи клони, сякаш някой преди време без ентусиазъм бе направил опит да се запаси с дърва за горене. Иначе бараката бе съвсем гола. Джек отстъпи от зейналата врата и безпомощно огледа дерето.
Между бурените тук-там бяха разпръснати стари автомобилни гуми, връзка избелели и полуизгнили политически брошури, върху които още се разчиташе името Лугар, нащърбен синьо-бял регистрационен номер на кола от Кънектикът, бирени бутилки със съвсем избелели етикети… нямаше го само Вълк. Джек вдигна ръце пред устата си и се провикна:
— Вълк! Хей, Вълк! Върнах се.
Не очакваше отговор и не го получи. Вълк беше изчезнал.
— Диването му с диване! — промърмори момчето и подпря ръце на кръста си. Връхлетяха го противоречиви емоции — раздразнение и облекчение, безпокойство и страх. Вълк си бе тръгнал, за да спаси живота му — това би трябвало да означава внезапното му изчезване. Веднага след тръгването му за Дейлвил неговият спътник беше офейкал. Бе побягнал с неуморимите си крака и досега се е отдалечил на доста километри и чака да се покаже луната. Досега Вълк би могъл да стигне къде ли не.
Тези предположения бяха част от безпокойствата на Джек. Вълк би могъл да е в гората, която се мержелееше в другия край на голямата нива, граничеща с дерето, а самата гора сигурно бъкаше от зайци и полски мишки и каквото друго живееше там: къртици и язовци и разните му пернати. Което би било превъзходно. Но, от друга страна, където и да се намираше, Вълк просто би могъл да се нахвърли на добитък и да се изложи на опасност. Или дори да нападне някой фермер и семейството му. А най-лошото би било, ако се е насочил към някой от градовете на север. Джек не можеше да бъде сигурен, но си мислеше, че един вълкодлак, превърнал се в истински вълк, сигурно ще бъде в състояние да избие поне половин дузина хора, преди някой най-накрая да го застреля.
— По дяволите! Три пъти по дяволите! — извика момчето и се закатери по срещуположния склон на дерето. Не се надяваше да види Вълк, най-вероятно никога нямаше да го срещне отново. И след три-четири дни във вестника на някое малко градче по пътя ще открие ужасяващо описание на клането, причинено от огромен вълк, появил се на главната улица да търси храна. И ще има изброени имена. Още имена като Тилке, Хайдъл, Хейгън…
Първо погледна към пътя с надеждата, че ще види как огромната фигура на Вълк се клати на изток с цел да не срещне връщащия се от Дейлвил Джек. Ширналият се път бе безлюден като бараката.
Естествено.
Слънцето, не по-лош часовник от този на китката му, бе тръгнало надолу към хоризонта.
Отчаян, Джек се обърна към нивата, в чийто край се мержелееше гората. Помръдваха само върховете на стърнищата, превиваха се под засилващия се студен вятър.
„Преследването на вълка-убиец продължава“ ще гласи някое заглавие след два-три дни.
После някакъв голям кафяв пън в края на гората наистина помръдна и Джек осъзна, че това е Вълк. Беше клекнал и се взираше в него.
— Ама и ти си един опак кучи син! — облекчено въздъхна момчето и изведнъж разбра, че част от него тайно се е радвала на изчезването на Вълк. Тръгна към него.