Вълк не помръдна, но някак си се напрегна — застана нащрек като наелектризиран. Следващите стъпки на Джек изискваха повече кураж.
След двадесетина метра забеляза, че Вълк бе продължил да се променя. Козината му бе станала по-гъста, по-дълга и изглеждаше сякаш измита и изсушена със сешоар, а брадата му вече като че ли наистина започваше под самите очи. Въпреки че беше клекнал, си личеше, че цялото му тяло е станало по-едро и някак си по-силно. Очите му, пълни с течен огън, пламтяха в оранжево.
Джек се насили да продължи. Почти спря, когато му се стори, че Вълк сега има лапи вместо ръце, но след миг осъзна, че ръцете и пръстите му бяха напълно скрити под твърди и гъсти тъмни косми. Вълк продължаваше да го гледа с пламтящите си очи. Джек скъси оставащото разстояние наполовина и спря. За пръв път, откакто познаваше Вълк, не можеше да разчете изражението му. Или Вълк вече бе станал твърде чужд, или просто козината скриваше прекалено много от лицето му. Но в едно беше сигурен — някакво силно чувство го бе завладяло.
На десет стъпки той спря окончателно и се насили да погледне вълкодлака в очите.
— Малко време остана, Джек — каза Вълк и устата му се отвори в страховита пародия на усмивка.
— Помислих си, че си избягал.
— Седях тук, за да те видя, че идваш. Вълк!
Момчето не знаеше какво да си помисли при думите му, но те смътно му напомниха за Червената шапчица. Зъбите на Вълк наистина изглеждаха особено дълги и остри.
— Донесох катинар — каза той, извади го от джоба си и го вдигна. — Хрумна ли ти нещо, докато ме нямаше?
Цялото лице на Вълк — очи, зъби, всичко — припламна срещу момчето.
— Джеки, ти си стадото сега — каза Вълк, вдигна глава и нададе дълъг, протяжен вой.
8.
Един по-малко уплашен Джек Сойер щеше да каже: „Бива ли да ги вършиш такива?“ или „Ако продължиш още малко, като нищо ще събереш всички кучета на окръга!“, но думите замряха в гърлото му. Беше твърде уплашен, за да промълви каквото и да било. Вълк пъргаво се изправи и отново го дари с приятелска усмивка номер 1 — устата му приличаше на телевизионна реклама на ножове за рязане на стомана. Очилата сякаш се бяха загубили между четинестата му брада и гъстата коса, увиснала над слепоочията му. Джек си помисли, че вече изглежда висок над два метра и огромен като буретата с бира в склада на кръчмата в Оутли.
— Хубави миризми имате тук, Джеки — каза той.
И момчето най-сетне разбра какво е настроението му. Вълк ликуваше. Приличаше на човек, който напук на неблагоприятните шансове е спечелил особено оспорвано състезание. А под триумфа му прозираше радостното и неопитомено, диво чувство, което Джек вече беше виждал веднъж.
— Хубави миризми! Вълк! Вълк!
Джек предпазливо отстъпи. Чудеше се дали вятърът не духа от него към Вълк.
— Но преди не съм те чувал да заявяваш подобно нещо.
— Преди си е преди и сега си е сега. Хубави неща. Много хубави неща има тук наоколо. Вълк ще ги открие, можеш да се обзаложиш. Вълк!
Джек се уплаши още повече. Та той виждаше, той почти усещаше ненаситната лакомия, светеща в червеникавите очи. „Ще изям всичко, което хвана и убия — казваше аморалният глад в тях. — Да, хващам и убивам.“
— Вълк, надявам се, че тези хубави неща не са хора — тихо каза момчето.
Вълк вирна брадичка и издаде някакви клокочещи звуци — нещо средно между вой и смях.
— Вълк има нужда от храна. — Гласът му също бе радостен. — О, Джеки, колко много се нуждаят вълкодлаците от храна. Храна!!! Вълк!
— Ще трябва да те пъхна в бараката. Нали си спомняш, Вълк? Донесох катинар. Остава ни само да се надяваме, че той ще те удържи. Хайде да тръгваме, преди наистина да ме уплашиш до смърт.
Клокочещият смях изду гърдите на Вълк.
— Уплашен! Вълк знае! Вълк знае, Джеки! Миришеш на страх.
— Не съм изненадан — сви рамене той. — Хайде да тръгваме към бараката.
— Ооо, аз няма да отида в бараката — поклати глава Вълк и дълъг, заострен език се стрелна между челюстите му. — Не аз, Джеки, няма да съм аз. Вълк не може да отиде в бараката. — Челюстите му се разтвориха и откриха острите зъби. — Вълк си спомни, Джеки. Вълк! Точно тук и сега! Вълк си спомни!
Момчето отстъпи назад.
— Още миризма на страх. Дори от обувките ти. Обувки, Джеки! Вълк!
Миришещите на страх обувки безспорно бяха нещо твърде смешно.
— Трябваше да си спомниш, че се налага да стоиш в бараката!
— Грешиш! Вълк! Ти ще стоиш в бараката, Джеки! Джеки влиза в бараката! Спомних си! Вълк!
Червено-оранжевите пламъци в очите на вълкодлака се смениха с мек виолетов блясък.
— От „Книгата на добрия земеделец“, Джеки. Историята за вълкодлака, който не иска да нарани стадото си. Спомняш ли си, Джеки? Стадото влиза в кошарата. Спомняш ли си? Катинарът застава на вратата. Когато Вълк разбере, че промяната му наближава, стадото влиза в кошарата и катинарът застава на вратата. Той никога няма да нарани стадото си. — Челюстите се разделиха и отново се отвориха. Връхчето на дългия език се изви от удоволствие. — Никога! Никога! Никога няма да нарани стадото си! Вълк! Точно тук и сега!