— Значи искаш от мен да стоя заключен в бараката три дни, така ли?
— Трябва да ям, Джеки — каза Вълк и момчето видя как някакво мрачно, нетърпеливо и зловещо нещо се стрелва към него от променящите се очи. — Когато луната ме вземе със себе си, трябва да ям. Хубави миризми има тук, Джеки! Много храна за Вълк! А пусне ли ме луната да си отида, Джеки излиза от бараката.
— А какво ще стане, ако откажа да ме заключиш за три дни?
— Тогава Вълк ще убие Джеки и ще бъде прокълнат.
— Това също ли го пише в „Книгата на добрия земеделец“?
Вълк кимна.
— Спомних си. Съвсем навреме си спомних, Джеки. Когато те чаках.
Джек се опитваше да свикне с идеята на Вълк. Ще се наложи да прекара три дни без храна, а Вълк ще бъде свободен, за да тича с луната. Той ще бъде в затвор, а Вълк ще притежава света. Това вероятно беше единственият начин да оцелее по време на промяната му. Между тридневното лишаване от свобода и смъртта той щеше да избере празния стомах. И после изведнъж разбра, че това изобщо не е смяна на ролите, понеже и заключен в бараката той щеше да продължи да бъде свободен, а Вълк и навън щеше да се чувствува затворник. Неговият кафез просто ще бъде по-голям от този на Джек. „Бог да благослови «Книгата на добрия земеделец» — помисли си той, — понеже аз самият никога не бих се сетил.“
Вълк отново го стрелна с очи и след това с копнеж погледна към небето.
— Не остава много време, Джеки. Ти си стадото. Трябва да те пъхна вътре.
— Добре — въздъхна момчето. — Струва ми се, че наистина трябва.
Вълк гръмогласно се зарадва. Засмя се с твърде наподобяващия вой смях, обви с ръка кръста на Джек, вдигна го и го носи през цялата нива.
— Вълк ще се грижи за теб, Джеки — каза той, когато най-после пообузда радостта си, и внимателно го пусна на земята.
— Вълк, не бива да убиваш никакви хора. Запомни това! Щом си си спомнил историята за стадото, значи можеш да запомниш, че не бива да убиваш хора. Понеже направиш ли го, те със сигурност ще те погнат и ще те преследват, докато те застрелят. Убиеш ли хора, убиеш ли един-единствен човек, много хора ще те подгонят. И ще те довършат. Обещавам ти това! И после ще разпънат кожата ти да съхне.
— Никакви хора, Джеки. Животните миришат по-хубаво от хората. Никакви хора. Вълк!
Слязоха в дерето. Джек извади катинара от джоба си и няколко пъти показа на Вълк как да го промуши през металните халки и как да го заключи.
— После ще пъхнеш ключа под вратата, разбрано, нали? — попита той. — Когато отново се превърнеш в човек, аз ще ти го мушна обратно.
Между вратата и земята имаше пролука.
— Да, Джеки. Ти ще ми го мушнеш обратно.
— Добре. Какво ще правим сега? Време ли е да влизам?
— Седни там — нареди Вълк и посочи едно място на пода на бараката на стъпка от вратата.
Момчето любопитно го погледна, пристъпи и седна. Вълк клекна отвън досами отворената врата, и без да поглежда Джек, му протегна ръката си. Той я хвана. Имаше чувството, че държи космато същество с големината на зайче. Вълк стисна толкова силно, че Джек едва не извика, но дори да беше извикал, не смяташе, че вълкодлакът би го чул. Той отново се бе втренчил нагоре със замечтано и унесено лице. След една-две минути Джек успя да открие доста по-удобна за ръката си поза в шепата на Вълк.
— Дълго време ли ще останем така? — попита той.
Мина цяла минута, преди да получи отговор.
— Докато — каза Вълк и отново стисна ръката му.
9.
Седяха от двете страни на рамката на вратата часове наред, без да продумат. Най-накрая светлината започна да намалява. През последните двадесет минути Вълк едва доловимо бе треперил, а когато започна да притъмнява, тръскането на ръката му се усили. Джек си помисли, че така треперят състезателните коне преди началото на състезанието, когато чакат пистолетния изстрел и отварянето на вратичките.
— Тя започва да ме дърпа със себе си — меко прошепна Вълк. — Скоро ще тичаме, Джек. Бих искал и ти да можеше.
Изви глава, за да го погледне, и момчето забеляза, че той наистина мисли така, но една голяма част от него мълчаливо казва: „О, малки ми приятелю, аз мога да тичам и след теб, не само до теб.“
— Предполагам, че сега трябва да заключим вратата. — Джек се опита да издърпа ръката си, но не успя. След малко Вълк почти презрително я пусна.