— Заключваме Джеки вътре, Вълк отвън. — Очите му припламнаха и за миг станаха мътните червени очи на Елрой.
— Помни, че трябва да пазиш стадото непокътнато — каза Джек и отстъпи към средата на бараката.
— Стадото влиза в кошарата, а катинарът отива на вратата. Вълк няма да нарани стадото си. — Очите на Вълк престанаха да изпускат огън. Потъмняха и цветът им се превърна в оранжев.
— Сложи катинара на вратата!
— Бог да го порази, точно това правя. Слагам катинара на проклетата врата. Ето, затварям я.
Джек незабавно се озова в пълен мрак.
— Чуваш ли, Джеки? Това е щракането на катинара. Момчето чу как езичето влезе. После чу превъртането на ключа.
— Сега ключа — каза то.
— Ето го и проклетия ключ. Точно тук и сега.
След секунда ключът се плъзна по дъсчения под.
— Благодаря — въздъхна Джек. Наведе се и започна да опипва с пръсти дъските. Най-сетне докосна ключа. Стисна го толкова силно, че той разрани кожата на дланта му и остави върху нея отпечатък с формата на щата Флорида, който се задържа цели пет дни, въпреки че, развълнуван от затварянето си, Джек така и не го забеляза.
Отвън Вълк вървеше напред-назад и дишаше тежко. Момчето внимателно пусна ключа в джоба си, приближи се до вратата и тихо попита:
— Вълк, сърдит ли си ми за нещо?
Тежък юмрук силно удари вратата.
— Не! Не съм сърдит! Вълк!
— Добре. Никакви хора, Вълк. Помни това или те ще те преследват, докато те убият.
— Никакви хооооооооооуууууууууууоооооо! — Думите преминаха в дълъг, протяжен вой. Тялото на Вълк се удари във вратата и дългият му космат крак се мушна в цепката под нея. Джек разбра, че вълкодлакът се е подпрял на вратата на бараката.
— Не се сърдя, Джеки — прошепна Вълк, сякаш воят го бе смутил. — Вълк не е сърдит. Вълк просто гори от нетърпение, Джеки. Времето наближи, Джеки, толкова е близо, о, съвсем близко.
— Знам — каза момчето и му се доплака. Искаше му се да може да прегърне Вълк. А още повече му се искаше да бяха намерили ферма, в която да прекарат трите особени дни, и сега отвън пред избата, където Вълк е затворен в безопасност, да стои той.
И отново го връхлетя странната, тревожна мисъл, че Вълк наистина е затворен в безопасност.
Косматото стъпало се отдръпна от цепката под вратата и на Джек му се стори, че то е станало по-малко, по-стегнато и по-тясно.
Вълк изсумтя, въздъхна и пак изсумтя. Беше се махнал от вратата. Издаде звук, който много приличаше на „ааа“.
— Вълк?
Пронизващ ушите вой се разнесе някъде високо над Джек. Вълк беше излязъл от дерето.
— Внимавай! — каза Джек. Знаеше, че вълкодлакът не би могъл да го чуе. Страхуваше се, че дори ако можеше, нямаше да го разбере.
Скоро след това се разнесе силен, продължителен вой — воят на същество, пуснато на свобода, или отчаяният плач на някой, който се събужда, за да открие, че все още е затворен. Джек не можа да прецени. Изпълненият с тъга, див и странно прекрасен плач на Вълк се носеше в лунната нощ като понесено от вятъра шалче. Джек не знаеше, че трепери, докато не скръсти ръцете си, които като пощурели се заблъскаха в гърдите му. Гърдите му също трепереха.
Воят започна да заглъхва. След секунди изобщо престана да се чува. Вълк тичаше с луната.
10.
Три дни и три нощи Вълк бе зает с почти непрестанно търсене на храна. Спеше в една дупка, която бе открил под падналия ствол на някакъв дъб, от зори докъм пладне. Със сигурност не се чувствуваше като затворник, въпреки лошите предчувствия на Джек. Гората зад нивата бе обширна и пълна с естествената му храна. Без каквито и да било усилия откриваше мишки, зайци, кучета, котки и катерички. Би могъл да изяде повече от това, което му бе необходимо, за да дочака следващото си превръщане, без изобщо да излезе от очертанията на гората.
Но Вълк тичаше с луната и можеше да се задържи в нея толкова, колкото и можеше да избира дали да се променя, или не. Той се движеше, воден от луната, през пасища и селски дворове, покрай самотни къщи в предградията и по недовършени шосета, по чиито насипи като спящи динозаври стърчаха булдозери и огромни асиметрични валяци. Половината от интелигентността му се дължеше на способността му да долавя миризмите и не би било преувеличено да предположим, че носът на Вълк, по начало надарен с остро обоняние, сега бе увеличил способностите си до истинска гениалност. Той не само можеше да надуши кафез с кокошки от пет километра и да различи миризмата им от тази на кравите или прасетата или конете в същата ферма — това беше твърде елементарно за него — той успяваше да надуши дори кога пилетата мърдат, можеше да помирише, че едно от спящите прасета има наранен крак и една от кравите в обора — възпалено виме.