И този свят — а нали тъкмо неговата луна го водеше! — вече не му миришеше на химикали и смърт. Някакъв по-стар, по-примитивен начин на съществуване срещна той при своите странствувания. Вдишваше това, което бе останало от първичната сладост и сила на земята, това, което и сега продължаваше да съществува от онези богатства, които едно време може би сме споделяли с Териториите. Дори когато стигнеше до някое човешко жилище и прекършеше гръбнака на кучето на стопаните му, дори после, докато разкъсваше нещастния помияр на огромни късове, които поглъщаше цели, Вълк усещаше, че под земята текат чисти, студени потоци, усещаше, че на някакъв връх далеч на запад блести ослепителен сняг. Този свят му се струваше прекрасно място за обхванат от промяната вълкодлак и ако той убиеше някое човешко същество, щеше да бъде прокълнат.
Не уби хора.
Може би, понеже не срещна такива. През трите дни на промяната си Вълк обаче уби и погълна представители на повечето от животинските видове, които могат да се срещнат в източна Индиана, включително един скункс и цяло семейство рисове, живеещо в пещерите във варовиковите хълмове, отдалечени през две долини. През първата си нощ в гората направо със зъби улови един ниско хвърчащ прилеп, откъсна му главата и погълна остатъка, докато той още потръпваше. В гърлото му потънаха цял ескадрон домашни котки и взвод кучета. Една нощ с някаква дива, необуздана радост унищожи до крак прасетата в кочина с размери на жилищен блок.
Но два пъти Вълк откри, че по някакъв мистериозен начин му се забранява да убие жертвите си и това също го накара да се чувствува като у дома си в света, който преброждаше. Беше въпрос на място, а не на някакви морални задръжки, въпреки че привидно местата изглеждаха съвсем обикновени. Първото беше някакво сечище в една от горите, където бе стигнал, докато преследваше заек, а другото — прашният заден двор на някаква ферма, в който на веригата си скимтеше куче. В мига, когато докосна с лапа двете места, козината му настръхна и по гърба му пробягаха тръпки. Местата бяха свещени, а на свещените места един вълкодлак не може да убива. Това беше всичко. Също като всички свещени градове, те са били белязани много отдавна, толкова отдавна, че най-добре би им прилягало да ги опишем с думата древни. С думата древност като че ли най-пълно можем да символизираме изминалото време. В задния двор на фермата и на малкото сечище Вълк усети как над него като плътно покривало надвисват изминалите години, събрани заедно в някакво малко, пренаситено пространство. Той просто отстъпи назад и се насочи другаде. Бе свикнал да приема спокойно подобни неща, понеже и Вълк, като хората с крилете, живееше в мистерия.
И не забрави задълженията си към Джек Сойер.
11.
В заключената барака Джек се оказа насаме със собствения си ум и характер повече от всякога.
Единствената мебелировка в бараката беше малката дървена пейка, единственото развлечение — купчината списания отпреди десетина години, които всъщност не можеше да чете. Тъй като бараката нямаше прозорци и в нея бе що-годе светло само в ранна утрин, когато през пролуката под вратата нахлуваше светлина, момчето бе затруднено да разглежда дори илюстрациите им. Самите думи бяха абсолютно нечетливи — същински потоци от сиви червеи. Не можеше да си представи как ще изтърпи трите дни. Тръгна към пейката, болезнено чукна коляното си в нея и седна да помисли.
Едно от първите неща, които осъзна, беше, че времето в бараката няма нищо общо с времето отвън. Извън бараката секундите летяха, превръщаха се в минути, а минутите в часове. Цели дни, цели седмици се търкулваха неусетно. В бараката секундите упорито отказваха да помръднат, разтягаха се, разтягаха се… чак докато се превърнат в секунди-чудовища. Струваше му се, че навън би могъл да изтече цял час, докато в бараката някакви си четири-пет секунди подпухват, подуват се и се назландисват.
Второто нещо, което осъзна, беше, че мисленето колко бавно тече времето само влошава работата. Започнеш ли веднъж да следиш отминаването на секундите, те сякаш изобщо отказват да помръднат. Затова той се опита да измери с крачки килията си, просто за да отвлече мисълта си от вечността на секундите, от които се състоят три дни. Установи, че приблизителните размери на бараката в стъпки бяха седем на девет. Поне имаше достатъчно място, ако реши да се опъне през нощта.
Ако обиколи веднъж цялата барака покрай стените, ще е изминал около тридесет и две стъпки.