Ако я обиколи сто пъти, ще има актив от около километър.
Знаеше се, че няма да може да яде, но със сигурност нямаше причини да не се разхожда. Свали часовника си и го пусна в джоба си с обещанието, че ще го поглежда само когато е абсолютно необходимо.
Тъкмо беше изминал около четвърт от първия си километър, когато си спомни, че в бараката няма вода. Никаква храна и никаква вода. Предположи, че човек може да издържи повече от три или четири дни, преди да умре от жажда. Когато Вълк се върне при него, той все още ще бъде добре — е, може би не съвсем добре, но поне жив. Ами ако Вълк не се върне? Ще се наложи да разбие вратата.
В такъв случай най-добре беше да го направи, докато още има сила.
Джек се приближи до вратата и я блъсна с две ръце. Блъсна я втори път още по-силно и пантите изскърцаха. За опит удари едно рамо в противоположния на пантите край. Рамото го заболя, но вратата все едно не чу. Засили се и още по-решително заби рамо. Пантите отново изскърцаха, но не помръднаха и с милиметър. Вълк би могъл да я изтръгне с една ръка, но Джек не смяташе, че ще я помръдне, дори ако превърне рамото си в хамбургер. Просто трябваше да изчака идването на Вълк.
Към средата на нощта Джек беше изминал девет или десет километра — бе объркал броенето и не помнеше колко пъти бе извървял стоте обиколки, но бяха там някъде. Изгаряше от жажда, а стомахът му куркаше. Бараката вонеше на урина. Беше принуден да пикае в най-отдалечения от пейката ъгъл. Там имаше процеп в дъските, което означаваше, че поне част от урината ще излиза навън. Чувствуваше, че тялото му е изморено, но не мислеше, че ще може да заспи. Ако вярваше на часовника си, не бе изкарал в бараката и пет часа, но те му се струваха по-дълги от двадесет. Страхуваше се да легне.
Съзнанието му нямаше да го остави да заспи, поне такова чувство имаше. Опитваше се да изреди всички книги, които бе прочел миналата година, всички учители, които му бяха преподавали от първи клас досега, всички… но объркани, тревожни видения продължаваха да го прекъсват. Представяше си как Морган Слоут пробива дупка във въздуха. Виждаше лицето на Вълк да се носи под водата, а ръцете му да висят отпуснати като тежки плевели. Сменяше ги картината на сгърчения, овъглен Джери Бледсоу, който се люлее пред електрическото табло с потекли и залепнали върху носа му очила. После очите на един мъж променяха цвета си и ставаха жълти, а ръката му се превръщаше в лапа-копито. Фалшивите зъби на чичо Томи просветваха до металната решетка в канавката на булевард „Ла Сиенега“. Морган Слоут се приближаваше до майка му, и то не сам.
— Песни от Фетс Уолър — каза си той и тръгна на нова обиколка в тъмното. — „Големи са краката ти…“, „Не бъди лоша“, „Валс на пияния бръмбар“, „Хайде стига пакости“…
Елрой се протяга към майка му, шепне похотливо и слага ръка върху бедрото й.
— Държави в централна Америка. Никарагуа, Хондурас, Коста Рика, Гватемала…
Даже когато, капнал от умора, най-накрая легна свит на топка на пода и подложи раницата си вместо възглавница, Морган Слоут и Елрой продължаваха да буйствуват в съзнанието му. Озмънд размахваше камшик над гърба на Лили Кавано и очите му танцуваха. Вълк се изправяше на задните си крака — едро животно, без каквито и да било човешки черти — и получаваше куршум право в сърцето.
Първата светлина го събуди и той помириса кръв. Цялото му тяло копнееше първо за вода и после за храна. Джек изстена. Едва ли би могъл да оцелее след още три такива нощи. Процеждащите се през пролуката слънчеви лъчи му позволиха смътно да огледа стените и покрива на бараката. Изглеждаше по-голяма, отколкото му се бе сторила през нощта. Отново трябваше да пишка, въпреки че не можеше да повярва, че тялото му е склонно да се лиши от още течност. Най-накрая осъзна, че бараката изглежда по-голяма, понеже той лежи на пода.
После пак му замириса на кръв и той погледна към вратата. Одраните задни бутчета на някакъв заек бяха пъхнати през пролуката. Лежаха разчекнати върху дъските, около тях проблясваше оцеждащата се кръв. Мръсни петна и една дълга драскотина показваха, че са били набутани в бараката със сила. Вълк се опитваше да го храни.
— О, Господи! — изстена Джек. Крачетата на заека изглеждаха почти човешки. Стомахът му се сви. Но вместо да повърне, той се засмя, сепнат от едно абсурдно сравнение. Вълк приличаше на домашен любимец, който всяка сутрин подарява на стопаните си я мъртва птичка, я изкормена мишка.
Джек внимателно вдигна с два пръста ужасния дар и го постави под пейката. Продължаваше да се усмихва, но очите му бяха мокри. Вълк бе оцелял през първата нощ на промяната си. Той също.