На следващата сутрин намери абсолютно анонимен, почти яйцевиден къс месо около пречупен от двете страни бял кокал.
12.
На сутринта на четвъртия ден Джек чу, че някой се свлича в дерето. Сепната птичка изцвърча и шумно отлетя от покрива на бараката. Към вратата се приближаваха тежки стъпки. Джек се надигна, подпря се на лакът и премигна в сумрака.
Едро тяло се блъсна във вратата и остана там. През пролуката се виждаха разкъсани, мръсни мокасини.
— Вълк? — меко каза Джек. — Ти си, нали?
— Дай ми ключа, Джек.
Момчето мушна ръка в джоба си, извади ключа и го пъхна точно между мокасините. Видя, че голяма кафява ръка го вдига.
— Донесе ли вода? — попита Джек. Въпреки това, което бе успял да извлече от отвратителните подаръци на Вълк, беше съвсем близо до сериозно обезводняване — устните му бяха подпухнали и напукани, а подутият му, пресъхнал език смъдеше. Ключът се пъхна в катинара и Джек чу как той изщрака и се отвори.
После катинарът излезе от халките.
— Малко — отвърна Вълк. — Затвори си очите, Джеки. Сега имаш нощни очи.
Момчето закри очите си с ръце, когато вратата се отвори, но въпреки това светлината, нахлула в бараката, успя да се процеди през пръстите му и да им нанесе жесток удар. То изстена от болка.
— Скоро ще е по-добре — каза Вълк, наведе се, обхвана го с ръце и го вдигна. — Затвори очи — предупреди той и го изнесе от бараката.
— Вода — промълви Джек и усети как устните му срещат ръждясалия ръб на някакво старо канче. Веднага разбра защо Вълк не се бе мотал в бараката. Въздухът навън беше невероятно свеж и сладък — сякаш внесен направо от Териториите. Отпи глътчица от водата, която му се стори най-прекрасното нещо на света — премина през него като искряща малка река, съживяваща всичко по пътя си.
Вълк отдръпна канчето от устните му, преди да отпие втори път.
— Ако ти дам повече, просто ще повърнеш. Сега си отвори очите, но съвсем мъничко.
Джек изпълни указанията. Милион частички светлина се забиха в очите му и той извика.
Вълк седна с Джек в скута си.
— Глътчица — каза той и отново приближи канчето до устните му. — Очите още малко.
Сега слънчевата светлина му причини много по-малко болка. Докато надзърташе през преградата от мигли към заслепяващите иглички, още една животворна струйчица вода се плъзна през гърлото му.
— Ох! — въздъхна момчето. — Какво прави водата толкова вкусна?
— Западният вятър — незабавно отвърна Вълк.
Джек отвори очи още малко. Постепенно заслепяващите иглички се стопиха и той различи избелялата кафява стена на бараката и зелено-кафеникавия склон на дерето. Главата му почиваше, опряна на рамото на Вълк, чийто изпъкнал стомах натискаше гръбнака му.
— Вълк, добре ли си? Намери ли достатъчно храна?
— Вълкодлаците винаги намират достатъчно — отвърна Вълк и потупа бедрото му.
— Благодаря за парчетата месо.
— Нали обещах. Ти беше стадото. Помниш ли?
— Разбира се, че помня. Може ли още малко вода? — Джек се смъкна надолу и седна на земята, за да може да го гледа в лицето.
Вълк му подаде канчето. Очилата на Джон Ленън бяха на мястото си. Брадата, която сега покриваше бузите му, не бе нищо повече от лек мъх. Черната му коса — все още дълга и мазна — едва докосваше раменете. Лицето му изглеждаше изморено, но се усмихваше спокойно и приятелски. Върху гащеризона носеше сива тениска поне с два размера по-малка от неговия с щампован надпис: „Спортен клуб при университета в Индиана“.
Сега Вълк повече от всякога приличаше на нормално човешко същество. Е, не изглеждаше като човек, способен да изкара и най-лекия курс в някой колеж, но спокойно би могъл да бъде най-добрият футболист във всеки гимназиален отбор.
Джек отново отпи. Ръката на Вълк дебнеше, готова моментално да отдръпне ръждясалото канче, ако се увлече.
— Наистина ли си добре? — повтори момчето въпроса си.
— Точно тук и сега — отвърна Вълк и поглади с другата ръка корема си, толкова разширен, че бе разтегнал подгъва на тениската така, както ръка би опънала гумена ръкавица. — Просто съм изморен. Малко сън, Джек. Точно тук и сега.
— Откъде докопа тениската?
— Висеше на едно въже. Много е студено тук, Джеки.
— Не си закачал хора, нали?
— Никакви хора. Вълк! Пий бавно. — За секунда очите му объркващо и щастливо припламнаха в оранжево и Джек разбра, че Вълк никога няма да заприлича напълно на нормално човешко същество.
— Малко сън — каза той и широко се прозя. Облегна се на склона, намести се удобно, отпусна глава и почти моментално заспа.