Джек погледна към Вълк, който още се бореше със смущението си, но в същото време смръщено наблюдаваше новопоявилия се през кръглите очила.
— И си спомних как и аз го направих преди време — продължи младежът. — Беше страхотно, разбирате ли. В годината, когато завърших Дейлвилската гимназия стигнах на стоп чак до северна Калифорния и след това обратно. Та ви предлагам да ви закарам донякъде, ако пътят ви е на запад.
— Не мога, Джеки — издудна Вълк.
— Докъде по-точно? — попита Джек. — Опитваме се да стигнем до Спрингфийлд. Там имам един приятел.
— Няма проблеми, сеньори. — Младежът отново разпери ръце. — Тръгнал съм за Кейджа, досами границата с Илиной. Само ме изчакайте да си купя един хамбургер и потегляме. Чиста работа. Само час и половина, а може и по-малко, и ето ви преполовили разстоянието.
— Не мога — повторно измърмори Вълк.
— Само че има един проблем. Понатрупал съм туй-онуй на предната седалка, та единият от вас ще трябва да пътува отзад. Ще му бъде малко ветровито, искам да кажа.
— Дори не можете да си представите колко знаменито е това! — възкликна Джек. Казваше самата истина. — Честно! Ще ви почакаме тук и много благодарим.
Щом младежът хлътна във вратата, Джек се обърна и зашепна на Вълк.
И така, когато младежът — Бил Бък Томпсън, както се беше представил — се върна с цели три хамбургера, завари Вълк спокойно коленичил отзад в откритата каросерия, хванал с ръце страничния капак, отворил уста и вирнал нос. Джек се бе сместил на предната седалка до купчината издути найлонови чувалчета, превързани с канап и обилно напръскани с дезодорант, ако се съдеше по миризмата им. През прозрачния найлон се виждаха дълги зеленикави резници с папратовидни листа и гроздове пъпки.
— Абе, още ми изглеждаш гладен — каза младежът и подаде на Вълк единия хамбургер. След това се настани в кабината при Джек от другата страна на купчината чувалчета. — Не казвам нищо лошо за братовчед ти, но одеве имах чувството, че ще изяде и хартията. Заповядай, вземи този, третият вече изчезна.
И после изминаха сто и петдесет километра. Вълк, не на себе си от радост, че вятърът свири в ушите му, полухипнотизиран от скоростта и разнообразните миризми, които долавяше носът му, се местеше ту вляво, ту вдясно зад кабината и неуморно протягаше врат, а очите му весело пламтяха.
Бък Томпсън обясни, че бил фермер. Устата му не спря и за миг през седемдесетте и пет минути, докато кракът му сменяше педалите, и нито веднъж не зададе на Джек какъвто и да било въпрос. А когато се отклони по тесния черен път точно преди Кейджа и спря колата край засято с жито поле, което се простираше, докъдето стигат очите, бръкна в джоба на ризата си и измъкна смачкана цигара, саморъчно свита в подобна на лигнин бяла хартия.
— Чувал съм за особени очи, ама тези на братовчед ти направо ми скриха топката — каза той и пусна цигарата в ръката на Джек. — Постарай се да му даваш по малко от това, когато много се развълнува. Препоръча ми го един лекар.
Джек разсеяно пусна цигарата с марихуана в джоба на ризата си и слезе от колата.
— Хиляди благодарности, Бък — каза той и му се усмихна.
— Абе направо ми скри шайбата като го видях как яде — възкликна Бък. — Как успяваш да го накараш да влезе в градовете? Сигурно му баеш нещо, а?
Щом разбра, че пътуването е свършило, Вълк скочи на земята. Червеният пикап се понесе по пътя, като вдигаше облаци прах.
— Хайде пак! — пропя Вълк. — Джеки! Хайде пак!
— Ех, де да можехме — въздъхна момчето. — Дай да повървим малко. Току-виж ни настигнал някой.
Мислеше си, че късметът му се е върнал, че за отрицателно време ще оставят зад гърба си границата на Илиной. Беше сигурен, че нещата ще тръгнат гладко, успее ли веднъж да се добере до Спрингфийлд, до училището „Тейър“ и до Ричард. Но част от съзнанието му продължаваше да живее затворено в бараката, където нереалното придобиваше гигантски размери, а реалното се изопачаваше. Но когато дойде лошото, всичко стана толкова бързо, че той не бе в състояние да се справи. Много време изтече преди Джек да види Илиной, но най-лошото беше, че той отново го прекара затворен.
2.
Зашеметяващо бързата поредица събития, завела ги в дома „Слънчева светлина“, започна десет минути, след като бяха отминали пътния знак, който им съобщаваше, че се намират в Кейджа, население 23568 души. Самата Кейджа никаква я нямаше. Вдясно от тях се простираше безкрайното житно поле, вляво голите ниви им позволяваха да се уверят, че пътят завива и след това се стрелва право към хоризонта. Тъкмо когато Джек осъзна, че вероятно ще трябва да изминат пеша цялото разстояние до града, преди да успеят да стопират отново, някаква кола се появи в далечината и бързо се понесе по пътя.