— Ще се возя отзад, нали? — изкрещя Вълк и радостно размаха ръце над главата си. — Вълк ще се вози отзад! Точно тук и сега!
— Не е в нашата посока — каза Джек. — Сега се успокой и я остави да ни отмине. Свали си ръцете, за да не реши, че я стопираш.
Вълк неохотно го послуша. Колата наближи завоя.
— Значи няма да се возя отзад, така ли? — попита Вълк, нацупен като дете.
Джек поклати глава. Взираше се в кръглата емблема, нарисувана върху прашната врата на бялата кола. Не успя да разчете буквите, но предположи, че е някое от превозните средства на местния отдел по растителна защита. Само че когато колата взе завоя, видя, че е полицейска.
— Ченге е, Вълк. Полицай. Просто продължавай да вървиш и се дръж нормално и свободно. Не бива да спира.
— Какво значи ченгел? — Гласът му бе спаднал, почти прегракнал. Колата летеше право срещу тях. — Ченгелите убиват ли вълкодлаци?
— Не, те абсолютно никога не убиват вълкодлаци! — уверено заяви Джек, но това не свърши работа. Вълк стисна ръката му като в менгеме. Трепереше.
— Моля те, Вълк, пусни ме — примоли се момчето. — Това ще му се види странно.
Ръката на Вълк падна като отсечена.
Докато полицейската кола се приближаваше, Джек разгледа фигурата зад волана, а после изви глава и огледа Вълк. Видяното не бе окуражаващо. Полицаят имаше широко, отпуснато лице. На мястото, където би трябвало да бъдат скулите му, се подрусваха синкави топки тлъстина. А ужасът на Вълк просто бе изписан на лицето му. Той нервно премигваше, раздуваше ноздри и си показваше зъбите.
— Значи наистина ти хареса да се возиш отзад, а? — попита го Джек.
Част от ужаса изчезна и Вълк почти успя да се усмихне. Полицейската кола прогърмя покрай тях. Джек имаше чувството, че полицаят обръща глава, за да ги доразгледа.
— Браво, Джек. Подмина ни. Сега сме добре. Вълк!
След минута звукът от колата отново започна да се приближава.
— Ченгелът се връща!
— Сигурно просто се прибира в Кейджа — каза Джек. — Обърни се и се дръж като мен. Не го гледай!
Двамата едва се влачеха и се преструваха, че не обръщат внимание на колата, която сякаш нарочно пълзеше след тях. Вълк издаде някакъв звук, нещо средно между стенание и вой.
Колата изведнъж засили, подмина ги, премигна със стоповете си и спря по диагонал пред тях. Полицаят отвори вратата, запъна крака в шосето и вдигна задника си от седалката. Беше висок горе-долу колкото Джек, но цялото му тегло бе събрано в лицето и стомаха. Краката му бяха тънки като клечки, ръцете и раменете му бяха като на нормално развит човек. Коремът му, пристегнат в кафявата униформа, висеше от двете страни на широкия кафяв колан като десеткилограмова пуйка.
— Нямам излишно време — каза той, вдигна ръка и се подпря на отворената врата. — Така че ако имате готова история, да я чуя с две-три думи. Давай!
Вълк се прегърби, пъхна ръце в джобовете на гащеризона си и застана зад Джек.
— Тръгнали сме за Спрингфийлд, господин сержант — каза момчето. — Дотук дойдохме на стоп. Съжалявам, ако сме нарушили нещо.
— Значи съжаляваш, ако сте нарушили нещо, така ли? Виж го ти, дявол да го вземе! А тоя, дет се опитва да се скрие зад гърба ти, кой е?
— Той е мой братовчед. — За миг Джек френетично напрегна мозъка си (историята трябваше да се разтегне достатъчно, за да приюти и Вълк). — Трябва да го заведа у тях. Той живее в Спрингфийлд с леля Хелън, тя е моя леля, учителка е. В Спрингфийлд.
— А какво е направил, избягал ли е отнякъде?
— Не, не, няма нищо такова. Той просто…
Полицаят ги оглеждаше с безразличие, лицето му сякаш цвъртеше в жегата.
— Как се казвате?
Момчето бе изправено пред дилема. Вълк със сигурност щеше да продължи да го нарича Джек, каквото и име да кажеше на полицая.
— Аз съм Джек Паркър. А той е…
— Чакай. Искам този дангалак да ми каже сам. Ей, ти! Давай! Спомняш ли си името, чорлава главо?
Вълк, забол брада в предницата на гащеризона, смутено пристъпваше от крак на крак зад гърба на Джек. Най-сетне промърмори нещо.
— Не те чух, пиленце.
— Вълк — прошепна той.
— Вълк значи. Май трябваше да се досетя. А как е първото ти име или са ти дали само номер?
Вълк бе затворил очи и стискаше клепачи.
— Хайде, Фил — подкани го Джек. Надяваше се, че Вълк ще запомни.
В този миг Вълк отметна глава, изправи гръб и извика: