— Джек! Джек! Джек Вълк!
— Понякога наистина го наричаме Джек — добави момчето с пълното съзнание, че вече е твърде късно. — Много е привързан към мен, непрекъснато се опитва да ми подражава и май аз съм единственият, който се оправя с него. Сигурно ще се наложи да поостана няколко дни в Спрингфийлд, след като го заведа вкъщи, за да се уверя, че нещата вървят както трябва.
— Не ми дрънкай глупости, че ми се повръща, момченце. Я по-добре се намести на задната седалка заедно с твоя Фил-Джек, ще отидем в града и ще изясним нещата.
Джек не помръдна. Полицаят хвана дръжката на огромния пистолет, който висеше на колана му.
— Влизайте в колата! Първо той. Искам да проверя какво търсите на сто и петдесет километра от дома си в учебен ден. Хайде!
— Господин сержант… — започна Джек, а зад него Вълк изръмжа:
— Не. Не мога.
— Братовчед ми… братовчед ми страда от клаустрофобия. Малки затворени пространства го докарват до лудост. Въобще не може да пътува в коли. Качваме се само на камиони. Той винаги седи отзад в каросерията.
— Влизайте в колата! — повтори полицаят, пристъпи напред и отвори задната врата.
— Не мога! — изплака Вълк и сбърчи нос от отвращение. — Вълк! Не мога! Вони, Джеки. Вътре вони.
— Вкарай го в колата или ще го вкарам аз.
— Вълк, няма да е за дълго — каза Джек и посегна към ръката му. Той неохотно му позволи да я хване. Момчето го задърпа към задната седалка на полицейската кола, а Вълк повлече крака по шосето.
За една-две секунди му се стори, че ще успее. Вълк почти стигна до рамката на вратата и изведнъж цялото му тяло се разтресе, той се вкопчи с две ръце в покрива на колата, сякаш възнамеряваше да го разцепи наполовина, както бабаитите в цирка разкъсват на две телефонен указател.
— Моля те — прошепна Джек. — Трябва.
Но Вълк бе ужасен и твърде отвратен от миризмата, лъхаща отвътре, и яростно поклати глава. От устата му закапаха лиги.
Полицаят заобиколи момчето и измъкна нещо от колана си. Джек успя да види само, че не е пистолет, преди онзи майсторски да стовари палката си върху черепа на Вълк и главата му да тупне върху покрива на колата, а след това цялото му тяло грациозно да се свлече в праха.
— Хващай го за краката — нареди полицаят и затъкна палката в колана си. — Хващай го и дай да натъпчем тая торба с лайна вътре.
Две-три минути по-късно, след като два пъти изпускаха тежкото тяло на Вълк на пътя, летяха към Кейджа.
— Вече знам какво ще се случи с теб и с тоя дългуч, братовчед ти, ако наистина ти е братовчед, в което се съмнявам. — Полицаят вдигна поглед към огледалото за обратно виждане и стрелна Джек с очи. Бяха досущ стафиди, току-що топнати във врящ катран.
Изведнъж момчето си спомни за цигарата, която носеше в джоба си. Кръвта му се смрази, сърцето му подскочи в гърдите. Докосна с ръка джоба си и бързо я отдръпна, да не би полицаят да забележи.
— Обувките му са се изхлузили. Ще взема да му ги сложа.
— Зарежи тая — каза полицаят, но не възрази, когато Джек се наведе. Извън обсега на огледалото той първо пъхна босото стъпало на Вълк в една от жалките мокасини, а после бързо измъкна цигарата и я набута в устата си. Започна да я дъвче. Сухите, странни на вкус билки полепнаха по езика му. Продължи да ги стрива със зъби, но нещо задразни гърлото му и той конвулсивно се изправи, сложи ръка пред устата си и се опита да се изкашля със стиснати устни. Когато най-после прочисти гърлото си, бързо глътна вече овлажнената, заприличала на тиня марихуана. Прокара език по зъбите си, за да събере останалите тук-там парченца.
— Тепърва ще откриеш, какви изненади те чакат — каза полицаят. — Ще получиш малко слънчева светлина в душата.
— Слънчева светлина в моята душа, така ли? — попита Джек. Помисли си, че полицаят го е видял как дъвче марихуаната.
— В комплект с мехури по ръцете — добави ченгето и щастливо се ухили от огледалото на виновно гледащото момче.
Сградата на общината в Кейджа представляваше мрачен лабиринт от неосветени коридори и тесни стълбища, които сякаш неочаквано изникваха покрай също толкова тесни помещения, за да те поведат нагоре и изведнъж да кривнат нанякъде, съпроводени от гъргоренето на водата в тръбопровода.
— Нека ви обясня нещо, юнаци — каза полицаят, докато ги водеше към последното стълбище вдясно. — Не сте арестувани. Надявам се, че разбирате това. Просто сте задържани за разпит. Не искам да чувам разни глупости за обаждане по телефона. Ще бъдете в неизвестност, докато ни кажете кои сте и какво кроите. Чухте ли ме добре? В неизвестност, т.е. никъде. Сега ще се срещнете със съдията Феърчайлд и ако не ни кажете истината, ще си понесете последствията. Хайде, тръгвайте нагоре по стълбите! Мърдайте по-бързо!