Стигнаха до площадката и полицаят отвори някаква врата. Жена на средна възраст с очила с метални рамки, облечена в черна рокля, вдигна глава от пишещата машина, поставена до срещуположната стена.
— Още двама бегълци — заяви полицаят. — Съобщи му, че сме тук.
Тя кимна, вдигна слушалката и промълви няколко думи.
— Можете да влизате — каза секретарката и очите й отново се разходиха от Вълк към Джек и обратно.
Ченгето ги побутна напред и отвори вратата към двойно по-просторно помещение. Едната му страна изцяло бе покрита с етажерки с книги, а другата — със сложени в рамки снимки, дипломи и удостоверения. Големите прозорци отсреща бяха със спуснати щори. Висок слаб мъж в тъмен костюм, смачкана бяла риза и тясна вратовръзка с неразличими фигури се изправи зад изподраскано дървено бюро, дълго поне два метра. Лицето му представляваше релефна географска карта от бръчки, а косата му бе толкова черна, че нямаше съмнения, че я боядисва. Престоял цигарен дим се стелеше във въздуха на талази.
— О, кого си ми довел, Франки? — Гласът му бе дълбок, почти театрален.
— Две хлапета, които срещнах близо до фермата на Томпсън.
Съдията погледна Джек и бръчките му се разкривиха в усмивка.
— Е, синко, имаш ли някакви документи за самоличност?
— Не, господине.
— Каза ли на присъствуващия тук сержант Уилямс истината за всичко? Той очевидно не смята така, защото в противен случай нямаше да сте тук.
— Да, господине.
— В такъв случай ми разкажи историята си. — Той заобиколи бюрото, разтревожи гъстите талази дим над главата си и приседна на най-близкия до Джек ъгъл. Присви очи, запали си цигара и се втренчи в него през дима. В хлътналите му избелели очи нямаше и капка милосърдие.
„Отново попаднах в капана на насекомоядните растения“ — помисли си той и дълбоко си пое дъх.
— Казвам се Джек Паркър. Той е мой братовчед и също му казват Джек. Джек Вълк. Но истинското му име е Филип. Дойде да постои при нас в Дейлвил, понеже татко му почина, а майка му се разболя. Тъкмо го водех обратно в Спрингфийлд.
— Бавноразвиващ се, така ли?
— Малко — отвърна Джек и погледна към Вълк. Приятелят му изглеждаше напълно отнесен.
— Как е името на майка ти? — попита го съдията. Вълк изобщо не реагира. Стоеше със затворени очи и пъхнати в джобовете ръце.
— Тя се казва Хелън — обади се Джек. — Хелън Вон.
Съдията се надигна от бюрото и бавно се приближи към момчето.
— Пил ли си нещо, сине? Май не стоиш много здраво на краката си.
— Не, господине.
Съдията Феърчайлд се наведе напред и нареди:
— Я ми дъхни!
Джек отвори уста.
— Вярно. Не миришеш на алкохол. — Изправи се отново. — Но това е единственото нещо,за което казваш истината, нали? Опитваш се да ме хързулнеш, момче.
— Наистина съжалявам, че пътувахме на стоп — сви рамене Джек. Съзнаваше, че сега трябва да говори много предпазливо, много внимателно. Не само защото от думите му зависеше дали той и Вълк ще бъдат освободени, а и защото му бе някак си трудно да изговаря самите думи — струваше му се, че всичко става много бавно. Също като в бараката. Секундите сякаш подпухваха и се назландисваха.
— Всъщност ние и не можем много да стопираме, понеже Вълк… Джек, ами той мрази да влиза в коли. Няма да го правим никога повече. Господине, не сме извършили нищо лошо и това е самата истина.
— Ти май не разбираш, момче — каза съдията. Избледнелите му очи проблеснаха и Джек разбра, че всичко това просто го радва. Той бавно се върна зад бюрото си. — Същината на въпроса съвсем не е в пътуването на автостоп. Но две момчета, които се мотаят по пътищата, които не знаят откъде идват и накъде отиват, просто представляват лесна плячка за всякакви неприятности. — Гласът му приличаше на гъст тъмен мед. — Тук в околността имаме нещо, чието съществуване смятаме за истинско улеснение, одобрено и подпомагано от властите между другото, създадено специално, за да бъде от полза на момчета като вас. То е основаният от Сънлайт Гардънър Библейски дом за своенравни момчета — „Слънчева светлина“. Работата на господин Гардънър с младите буйни глави не може да се определи по друг начин, освен като истинско чудо. Изпратихме му няколко особено упорити екземпляра и за отрицателно време в резултат на грижите му същите тези момчета на колене молеха Исус за прошка. Бих казал, че всичко това е изключително. Не мислите ли и вие така?
Джек преглътна. Устата му беше по-суха, отколкото бе била на третия ден в бараката.
— Ъъъ, господине, наистина е важно да стигнем до Спрингфийлд. Всички ще се учудят, ако…