— Твърде много се съмнявам в това — каза съдията и се усмихна с всичките си бръчки. — Но чуйте какво ще ви кажа. Веднага щом вие двамата тръгнете към дома „Слънчева светлина“, аз ще телефонирам в Спрингфийлд и ще се опитам да набера номера на въпросната Хелън… Вълк, нали? Или Хелън Вон?
— Вон — измрънка Джек и лицето му се покри с червенина, сякаш имаше температура.
— Аха — кимна съдията.
Вълк тръсна глава, премигна и сложи ръка върху рамото на Джек.
— А ти, момко, можеш ли да ми кажеш на колко години си?
Вълк отново премигна и погледна към Джек.
— На шестнадесет — отвърна той вместо него.
— А ти?
— На дванадесет.
— Ооо. Бях решил, че си малко по-голям. Още една причина да се погрижим да получиш помощ сега, преди окончателно да си тръгнал по кривия път. Ти какво би казал, Франки?
— Амин — отвърна полицаят.
— Момчета, ще се видим отново след месец. Тогава ще проверя дали паметта ви се е освежила. Защо са ти така кръвясали очите?
— Нещо ме сърбят — каза Джек и полицаят излая. След секунда момчето осъзна, че се бе изсмял.
— Води ги, Франки — кимна съдията и посегна към телефона. — След тридесет дни ще бъдете коренно различни момчета. Вярвам в това.
Докато слизаха по стъпалата на общината, Джек разбра от Франки Уилямс защо съдията ги бе питал за възрастта им. Когато му зададе този въпрос, полицаят поспря за миг на долното стъпало и обърна към него лъщящото си лице.
— Старият Сънлайт обикновено ги прибира на дванадесет и ги освобождава на деветнадесет. — Ухили се. — Как така не сте чули за него по радиото? Та той е най-прочутият човек тук. Сигурен съм, че славата му се носи далеч извън Дейлвил. — Зъбите му — същински несиметрично набодени безцветни гвоздейчета — доволно лъснаха.
3.
След двадесет минути отново се носеха по шосето между нивите.
Вълк се настани на задната седалка изненадващо лесно. Франки Уилямс просто извади палката от колана си с думите:
— Казвай, смахнат особняк такъв, искаш ли да опиташ това отново? Току-виж то наистина вземе и те накара да поумнееш.
Вълк се разтрепера, сбърчи нос, но последва Джек в колата. Незабавно затисна ноздрите си с ръка и започна да диша през устата.
— Ще се измъкнем, Вълк — прошепна Джек в ухото му. — Два-три дни, това е всичко. Все ще измислим как да го направим.
— Без приказки! — дочу се от предната седалка.
Момчето се чувствуваше странно спокойно. Беше сигурно, че ще открият начин да избягат. Облегна се назад и започна да разглежда нивите, покрай които минаваха. Ръката на Вълк стискаше неговата.
Франки Уилямс се провикна от предната седалка:
— Ето там е бъдещият ви дом.
Джек видя странна съвкупност от високи тухлени стени, сюрреалистично стърчаща насред полето. Стените — твърде високи, за да се надникне през тях, — завършваха с мозайка, изработена от парчета натрошено стъкло и цимент, а над нея бяха опънати три реда бодлива тел. В момента колата се движеше покрай изтощени ниви, заградени с мрежа, в която редовете бодлива тел се редуваха с обикновена.
— Оттук започват шестдесетте акра на дома — съобщи Уилямс. — И всички те са надлежно оградени със зидове или мрежи от бодлива тел. Най-добре ще бъде още сега да повярвате в това. Самите момчета ги направиха.
Големи железни порти нарушаваха монолитността на тухления зид точно срещу разклонението на шосето. Веднага щом полицейската кола зави по алеята, портите се разтвориха под командата на някакъв електронен сигнал.
— Фотоклетка — обясни полицаят. — Както виждате, те вече чакат новите си питомци.
Джек опря лице в стъклото. Момчета в дънкови якета работеха по нивите от двете страни: копаеха с мотики, заравняваха с гребла, бутаха ръчни колички.
— А вие, гламчовци, току-що ми изкарахте двадесет долара — доволно потри ръце Уилямс. — Плюс още двадесет за съдията Феърчайлд. Не е ли страхотно, а?
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА
Домът „Слънчева светлина“
1.
Джек си помисли, че домът прилича на нещо, направено от детски кубчета — очевидно бе дострояван както дойде, според моментни хрумвания, колкото пъти беше възниквала нужда от още помещения. След това забеляза, че по прозорците има решетки и странно разтегнатата сграда незабавно му заприлича на истински затвор.
Повечето от момчетата се бяха подпрели на инструментите си и наблюдаваха напредването на полицейската кола.
Франки Уилямс спря в леко разширения, заоблен край на алеята. Веднага щом загаси мотора, входната врата се отвори. Висок мъж пристъпи напред, спря до най-горното стъпало и се втренчи в тях, скръстил ръце. Лицето му под въздългата вълниста бяла коса изглеждаше невероятно младо, сякаш мъжествените му, живи черти бяха създадени или поне подпомогнати от пластична хирургия. То бе лицето на човек, който би могъл да продаде всичко, всекиму, навсякъде. Дрехите му бяха бели като косата: бял костюм, бели обувки, бяла риза, дълъг бял копринен шал около врата. Когато Джек и Вълк слязоха от задната седалка на колата, мъжът в бяло извади зелени слънчеви очила от джобчето на сакото си, сложи ги и изпитателно огледа момчетата, преди да се усмихне и дълги бръчки да набраздят бузите му. След това свали очилата и ги прибра обратно в джоба си.