— Джек — тихо каза Вълк.
— Какво?
— Джек, боли ме главата. Много ме боли.
— Главичката ви не е добре, така ли, господин Вълк? — Сънлайт Гардънър се приближи до него с почти танцова стъпка и нежно потупа ръката му. Вълк рязко я отдръпна. Лицето му се сгърчи от отвращение. Джек знаеше, че задушливата миризма на парфюма ще се стори на чувствителните му ноздри по-лоша от амоняк.
— Не й обръщай внимание, синко — каза Гардънър, поне привидно незасегнат от рязкото отдръпване на Вълк. — Господин Баст или господин Сингър, вторият ни управител, ще се погрижат за нея вътре. Франк, струва ми се, че ви казах да ги заведете в Дома.
Сержант Уилямс реагира, сякаш някой го бодна с карфица отзад. Лицето му пламна още повече и той понесе странното си тяло през верандата към входната врата.
Сънлайт Гардънър отново се усмихна ослепително на Джек и момчето забеляза, че цялото му гиздаво въодушевление се дължи единствено на безсъдържателното му самодоволство. Човекът в бяло беше студен и побъркан. От ръкава му, покрай палеца, се полюляваше тежка златна верижка. Момчето чу свистенето на бич, прерязал въздуха, и най-сетне разпозна сивите очи на Гардънър. Той беше двойникът на Озмънд.
— Влизайте, млади приятели — каза Гардънър и с поклон им посочи отворената врата.
2.
— Между другото, господин Паркър, възможно ли е да сме се срещали вече? Може би това е причината да ми се струвате толкова познат?
— Не знам — отвърна Джек и внимателно разгледа странния интериор на Библейския дом.
Покрай едната стена се мъдреха дълги канапета с тъмносиня дамаска. Подът беше застлан със зелен килим. Две масивни, покрити с кожа бюра бяха поставени до срещуположната стена. Пъпчив пубер ги погледна тъпо иззад едното от тях, след което отново насочи вниманието си към екрана на телевизора, откъдето някакъв проповедник разпалено хулеше рокендрола. Друг младеж се изправи зад съседното бюро и се втренчи злобно в Джек. Беше слаб и чернокос, тясното му лице изглеждаше хитро и гадно. Върху джоба на бялото му поло бе забодена правоъгълна плочка с името „Сингър“, подобна на онези, които носят лекарите.
— Наистина ми се струва, че сме се срещали някъде. Ти как мислиш, приятелю? Уверявам те, че е така. Аз не забравям, буквално съм неспособен да забравя лицето на момче, с което съм се сблъсквал. Имал ли си неприятности и преди настоящия случай, Джек?
— Не съм ви виждал никога досега — отвърна момчето.
В другия край на стаята едно набито момче се надигна от синьото канапе, където седеше, и застана мирно. То също беше облечено в бяло поло с плочка с изписано име, прикрепена върху джоба му. Ръцете му нервно се движеха по маршрут: спуснато положение, колана на кръста, джобовете на сините дънки, изходна позиция. Беше високо към метър и осемдесет и пет и тежеше поне сто и петдесет килограма. По челото и бузите му червенееха младежки пъпки. Очевидно това бе господин Хектор Баст.
— Е, може би ще се сетя по-късно — заяви преподобният Гардънър. — Хек, ела насам и помогни на Сингър да обслужи новопристигналите, ако обичаш.
Смръщеният Баст тромаво се понесе напред. Стигна досами Вълк, после реши да го заобиколи, като през цялото време се мръщеше все по-яростно. Ако Вълк бе отворил очите си, което той не рачи да направи, щеше да види единствено неравния лунен пейзаж, представен от сбръчканото чело на Баст, и две малки изпъкнали очички, които надничаха към него изпод свъсените вежди със зъл мечешки поглед. Баст прехвърли взора си върху Джек, тропна с ръка върху бюрото и промърмори:
— Хайде, елате насам.
— Впишете ги и ги заведете до пералнята за дрехи — спокойно нареди Гардънър, усмихна се бляскаво на Джек и меко добави: — Джек Паркър, значи? Чудя се кой всъщност сте вие, Джек Паркър? Сингър, провери всичко ли е извадено от джобовете им.
Сънлайт Гардънър се понесе през помещението към очевидно нетърпеливия Франки Уилямс и с бавни провлечени движения измъкна голям кожен портфейл от вътрешния джоб на сакото си. Джек видя как започна да отброява банкноти в шепите на полицая.
— Ей, сополанко, тука гледай! — изръмжа младежът зад бюрото и Джек сепнато се обърна. Онзи си играеше с молива, но самодоволната му усмивка изобщо не успяваше да прикрие вечно разяждащия го гняв, яростта, която непрестанно клокочеше дълбоко в него. — Другият може ли да пише?