Момчето най-накрая откри в ъгъла на склада подходящия номер от квадратните черни обувки с връзки и Джек ги нахлузи на краката на Вълк. След това Сингър ги поведе по още един ред стъпала към етажа, определен за общежитие, където въобще не беше правен опит да се прикрие истинската същност на дом „Слънчева светлина“. От единия до другия край на таванския етаж се простираше мрачен коридор, дълъг двайсетина метра. По двете му стени бяха строени редици тесни врати с прозорци на нивото на очите. Така нареченото общежитие приличаше на истински затвор.
Сингър повървя малко по тесния коридор и спря пред една от вратите.
— Тук в деня на пристигането никой не работи. Чак от утре ще се включите в дневния режим. Така че влизайте вътре и най-добре прегледайте Библиите си. Аз ще дойда да ви взема, когато наближи времето за вечерната изповед. И не забравяйте да си сложите униформите, ей!
— И сега ще ни заключите тук вътре, така ли? — попита Джек.
— А ти какво искаш? Да ти държа ръчичката ли? — избухна Сингър и лицето му отново почервеня. — Чуй. Ако бяхте тук доброволно, бих могъл да ви разреша да се помотаете и да разгледате наоколо. Но тъй като сте подопечни на щата по препоръка на местния полицейски участък, от осъдените за престъпление ви дели само стъпка. Възможно е след тридесет дни да преминете в групата на доброволните, ако имате достатъчно късмет, а междувременно се пъхнете в отредената ви стая и започнете да се държите като човешки същества, създадени по подобие на Бога, вместо като животни. — Той нетърпеливо вкара ключа в ключалката, отвори вратата и застана край нея. — Хайде по-бързо, че ме чака работа.
— А какво ще стане с нещата ни?
Сингър въздъхна и театрално разпери ръце.
— Ах ти, малко влечуго, да не би случайно да си въобразяваш, че някой от нас толкова ще се заинтересува от вещите ти, та чак ще ги открадне!
Джек се въздържа от отговор. Сингър отново въздъхна.
— Е, добре. Надлежно пазим всички ваши вещи в специални кутии, върху които са написани имената ви. В кабинета на преподобния Гардънър на долния етаж, където между другото съхраняваме и парите ви, докато дойде време да бъдете освободени. Толкоз по въпроса. А сега влизайте, преди да ви обвиня в неподчинение и да докладвам където трябва. Хич не се шегувам!
Вълк и Джек се вмъкнаха в малката стаичка. Щом Сингър затвори вратата, осветлението отгоре автоматично се включи. Те видяха една жалка клетка без прозорци с желязно легло на два етажа, малка мивка в ъгъла и един метален стол. Друго нямаше. Жълтеникави остатъци от тиксо по стените показваха местата, на които предишните обитатели на стаята бяха лепили плакати. Ключалката изщрака. Те се обърнаха и видяха главата на Сингър да надзърта през правоъгълното прозорче.
— Сега кротувайте и бъдете добри — каза той, ухили се и изчезна.
— Не, Джеки — поклати глава Вълк. Между тавана и темето му едва ли имаше повече от два сантиметра. — Вълк не може да стои тук.
— По-добре седни. Горното или долното легло ще избереш?
— А?
— Вземи долното и седни. Тук сме в капан.
— Вълк знае, Джеки. Вълк знае. Мястото е лошо, много лошо. Не мога да остана.
— И защо е лошо? Как разбра, имам предвид?
Вълк тежко се тръсна на долното легло, пусна новите си дрехи на пода и разсеяно взе книгата и двете брошури, които бяха поставени там. Книгата беше Библия, подвързана със синя изкуствена кожа. Джек погледна брошурите върху собственото си легло и прочете заглавието им: „Стръмният път към вечната Божия милост и любов“.
— Вълк знае! Ти също знаеш, Джеки.
Вълк погледна нагоре към него и се смръщи. После отново наведе очи към книгите, които държеше, и започна да ги върти и преобръща. Джек предположи, че това са първите книги, които вижда.
— Белият мъж — прошепна Вълк и момчето едва го чу.
— Белият мъж ли?
Вълк вдигна една от брошурите и му показа задната й корица. Тя представляваше черно-бяла снимка на Сънлайт Гардънър с разрошени от ветреца къдри и протегнати напред ръце — човек, споходен от вечната милост, човек, обикнат от Бога.
— Той — изръмжа Вълк. — Той убива, Джеки. С камшици. Това е едно от неговите места. Вълк никога не трябва да попада на някое от тях. Нито пък Джек Сойер. Никога! Трябва да се измъкнем оттук, Джеки.
— И ще го направим — каза Джек. — Обещавам ти. Не днес, нито утре, защото първо трябва да измислим как. Но ще бъде скоро.
Вълк се изтегна върху леглото и краката му щръкнаха далеч извън края му.
— Скоро! — повтори той.
3.
Скоро, беше обещал той, защото Вълк бе толкова ужасен, че наистина имаше нужда от обещанието му. Джек не знаеше дали приятелят му някога бе виждал Озмънд в Териториите, но беше сигурен, че е чувал за него. В Териториите репутацията на Озмънд, поне в общността на вълкодлаците, като че ли бе по-ужасна дори от тази на Морган. Но въпреки че Джек и Вълк бяха разпознали Озмънд в Сънлайт Гардънър, той не даде знак, че ги е познал, което можеше да означава две неща: или симулираше пълно неведение, за да се позабавлява с тях, или просто като майката на Джек беше от двойниците, които макар и дълбоко свързани с някоя личност в Териториите, изобщо нямаха представа за това.