И ако бе вярно второто, както Джек смяташе, той и Вълк биха могли да изчакат удобен за бягството си момент, а дотогава имаха време да наблюдават, имаха време да разучават.
Момчето облече драскащите тялото нови дрехи. Всяка от квадратните черни обувки сякаш тежеше поне няколко кила и ставаше и на двата му крака. Някак си успя да убеди Вълк да се намъкне в униформата, след което и двамата легнаха. Джек чу как приятелят му захърка и не след дълго и той се унесе. Сънува, че майка му безпомощно се лута в тъмнината и го вика да й помогне, да й помогне…
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА
Проповедта
1.
Точно в пет електрически звънец раздра тишината на коридора. Вълк скочи от леглото си, удари с глава металната рамка на горното легло и разтърси спящия Джек.
Звънецът спря да дрънчи след петнайсетина секунди, достойно заместен от Вълк, който, затиснал с ръце ушите си, пищеше в ъгъла:
— Лошо място, Джек! Лошо място точно тук и сега! Трябва да се махаме! Трябва да се махнем точно тук и сега!
Някой заудря с юмруци по стената.
— Ей, тъпчо, я млъквай!
От другата страна се разнесоха викове, цвилене и дрезгав смях.
— Много сте нетърпеливи, бе!. Потрайте малко, слънчевата светлина вече тича към душите ви! Ама както звучи тоя, май още отсега му е много гот! — Нов кикот и цвилещ, накъсан смях, който твърде много приличаше на ужасен плач.
— Лошо, Джек! Вълк! Язон! Лошо! Лошо, лошо…
Навсякъде по коридора се отваряха врати. Джек чу трополенето на много крака, обути в униформени обувки.
Слезе от горното легло и се насили да раздвижи крака. Чувствуваше се някак си чоглаво — нито буден, нито заспал, едва мърдаше през малката стая и сякаш вървеше към Вълк през захарен сироп.
И защо беше така изморен… така смъртно изморен?
— Вълк, престани!
— Не мога, Джеки! — изхлипа той. Продължаваше да стиска с ръце главата си, като че ли се страхуваше да не експлодира.
— Трябва, Вълк. Трябва да излезем в коридора.
— Не мога, Джеки. Мястото е лошо. С лоши миризми…
В коридора някой — Джек реши, че е Хек Баст — извика:
— Излизайте за изповед!
— Излизайте за изповед! — извика още един глас и всички подхванаха монотонно:
— Излизайте за изповед! Излизайте за изповед!…
Шумът наподобяваше странно насърчаване на любим футболен отбор.
— Ако искаме да се измъкнем невредими, трябва да останем хладнокръвни.
— Не мога, Джеки. Не мога да стоя хладнокръвно, лошо…
Вратата им щеше да се отвори след минута и Баст или Съни Сингър щяха да цъфнат на прага… а може би и двамата. Те не бяха „излезли за изповед“, каквото и да означаваше това, и макар че на новопристигналите вероятно се прощаваха някои изкръшквания през периода на адаптация, Джек си мислеше, че шансовете им да избягат ще бъдат по-големи, ако се смесят напълно с останалите максимално бързо, веднага щом успеят. С Вълк това нямаше да бъде лесно. „Господи, толкова съжалявам, че те набутах във всичко това, приятелю — помисли си Джек. — Но това е положението. И не успеем ли да го обяздим, то ще ни прегази. Така че ще бъда твърд с теб за твое собствено добро. — И отчаяно добави: — Надявам се!“
— Вълк — прошепна той, — искаш ли Сингър отново да започне да ме бие?
— Не, Джек, не…
— Тогава най-добре ела с мен в коридора. Опитай се да запомниш, че това, което правиш, определя отношението на Сингър и Баст към мен. Сингър ме удари заради твоите камъчета…
— Някой може да удари него! — каза Вълк с тих и кротък глас, но очите му изведнъж се присвиха и проблеснаха в оранжево. За миг между устните му сякаш се белнаха зъби, но не защото се бе усмихнал. На Джек изведнъж му се стори, че те просто отново са пораснали.
— Изобщо не мисли за това — сряза го Джек. — То само ще влоши нещата.
Вълк свали ръце от главата си.
— Джек, не знам…
— Ще опиташ ли? — попита момчето и отново неспокойно погледна към вратата.
— Ще опитам — треперливо въздъхна Вълк. В очите му светеха сълзи.