Докато седеше сутрин след сутрин в каросерията на един от двата разнебитени камиона, Джек оглеждаше Далечното поле, а Вълк се подрусваше до него, навел глава като махмурлия. Есента се случи доста дъждовна за районите от Средния запад и Далечното поле бе покрито с дълбока гъста лепкава кал, която онзи ден едно от момчетата под сурдинка бе нарекло „истинска ботушосмукалка“.
„Да предположим, че ние просто хукнем — за четиридесети път си помисли Джек. — Да предположим, че аз извикам на Вълк «Давай» и двамата търтим. Но накъде? Явно на север, където са дърветата И каменната стена, понеже там свършва неговата земя.“
Би могло да има ограда.
„Ще се изкатерим по нея. В краен случай Вълк може да ме прехвърли отгоре, ако се наложи.“
Ами ако има бодлива тел?
„Ще се проврем отдолу или…“
Или Вълк ще я разкъса с голи ръце. На Джек не му се искаше да мисли за това, но знаеше, че приятелят му е достатъчно силен… и ако той го помоли, ще го направи. Телта ще раздере големите му ръце, но в момента доста по-лоши неща раздираха не само дланите му, а и самия него.
И после?
Ще се пренесат, разбира се. Това е. Успеят ли веднъж да се измъкнат от очертанията на дома „Слънчева светлина“, шепнеше вътрешният му глас, изгледите им за успех ще нараснат неимоверно.
А Сингър и Баст (за които Джек бе започнал да мисли като за главорези-близнаци) нямаше да могат да използуват камионите, за да ги догонят, защото преди декемврийският студ да скове земята, те веднага щяха да затънат в калта.
„Значи всичко ще бъде чисто и просто едно надбягване. И трябва да опитаме. По-добре да опитаме него, отколкото да се пренасяме от самия дом. А…“
А да бърза го караше не само видимо увеличаващото се страдание на Вълк. Самият той бе на границата на лудостта от тревога за Лили, която бавно умираше в Ню Хампшир, докато синът й по принуда казваше „алилуя“.
„Трябва да опитаме. С вълшебен сок или без вълшебен сок. Трябва…“
Но преди Джек да бъде напълно готов, Фърд Джанклоу опита.
Великите умове дълбаят в една и съща посока — кажете „амин“.
2.
Стана наистина бързо. В един миг Джек слушаше обичайния поток цинични, смущаващи глупости, който се лееше от устата на Фърд Джанклоу. В следващия Фърд вече пердашеше през калното поле на север към каменната стена. Преди момчето да побегне, денят бе изглеждал мрачен и безрадостен, не по-различен от всеки друг. Във въздуха се долавяше мирис на дъжд, а може би и на сняг. Беше студено и облачно. Джек се изправи, за да разкърши схванатия си гръб и да види дали Съни Сингър не се мотае наоколо. Съни се забавляваше, като изнамираше нови начини да го тормози. Джек непрекъснато бе настъпван по крака, блъскан надолу по стълбите, три поредни пъти чинията изхвръква от ръцете му, докато не се научи да я стиска до премаляване и да я крепи възможно по-близо до тялото си.
Той не беше напълно сигурен защо Съни не бе организирал масова атака срещу него, но предполагаше, че причината се крие в интереса на самия Сънлайт Гардънър. Не му се щеше да си го мисли, страх го беше да си го мисли, но то просто се подразбираше. Съни Сингър се въздържаше, понеже Сънлайт Гардънър му беше наредил и това бе още една причина да побързат да се измъкнат оттук.
Джек погледна вдясно. Вълк вадеше камъни на двадесетина стъпки от него с коса, паднала върху лицето. Малко по-наблизо работеше момченцето с конските зъби — Доналд Киган, което му се хилеше с обожание и оголваше напълно умопомрачаващите си ченета. От върха на увисналия му език капеше слюнка. Джек бързо отмести поглед.
Вляво беше Фърд Джанклоу, момчето с фините, напомнящи порцелан ръце и коса, растяща чак до средата на челото. През седмицата, изминала от затварянето им в дома, той и Джек бяха станали добри приятели.
Фърд, цинично ухилен, подметна:
— Дони е влюбен в теб.
— О, я се гръмни — притеснен каза Джек и усети как се изчервява.
— Бас хващам, че с кеф би ти го духал, стига да му разрешиш. Нали така, Дони?
Дони Киган им отвърна с характерния си цвилещ смях, без да има и най-малка представа за какво става дума.
— Моля те, престани — прошепна Джек. Беше му страшно неудобно.
„Дони е влюбен в теб.“
Най-гадното беше, че бедният, бавноразвиващ се Дони Киган май наистина бе хлътнал по него… и може би не само той. И странно защо, но Джек изведнъж откри, че си спомня за симпатичния мъж, който сърдечно го бе поканил в дома си, и след отказа му го беше оставил близо до халите в покрайнините на Зейнсвил. „Той пръв забеляза — помисли си момчето. — Каквото и да е новото в мен, той пръв го забеляза.“