Фърд подсмъркна, сви рамене, наведе глава и се изплю в калта.
— Шегуваш се — каза Джек.
— Фърд Джанклоу никога не се шегува, когато говори за поведените в поход полуидиоти от дом „Слънчева светлина“ — тържествено заяви той. — Гардънър е богат, не трябва да декларира нищо в Данъчното и като бизон е смазал местната училищна комисия, искам да кажа, че те до смърт се страхуват от него. Има една жена, която му се маже и мед й капе всеки път, когато дойде тук, и май точно тя го предупреждава, че нечие зло око ще се весва насам. Както вече ти казах, той сякаш винаги знае предварително, че някой от Щатската комисия по образованието възнамерява да ни направи изненадващо посещение. Веднага се започва бясно чистене и лъскане. Онова копеле Баст занася брезентовите ризи на тавана, а сандъкът се напълва със сено от плевнята. И когато те дойдат, винаги ни намират в клас. Джек, колко часа си имал, откакто кацна тук с увеселителното корабче на щата Индиана?
— Николко.
— Николко, я! — доволно се съгласи Фърд и отново се засмя с болезнения си, циничен смях, смях, който казваше: „Познай какво открих, когато станах на осем! Открих, че шибаният живот непрекъснато ме прецаква и че нещата не показват никакви признаци за скорошно оправяне. А как да разбере човек дали изобщо някога ще се оправят? И въпреки че скапаният живот за нищо не го бива, все пак си има и забавните страни. Знаеш какво имам предвид, нали, готин?“
4.
Това си мислеше Джек, когато внезапно нечии силни пръсти жестоко го стиснаха за врата точно под ушите и го повдигнаха от стола. Момчето бе обърнато обратно, за да се гмурне в облак зловонен дъх и да посрещне, ако това е точната дума, стерилния лунен пейзаж върху лицето на Хек Баст.
— Аз и преподобният бяхме още в Мънси, когато докараха твоя непокорен приятел в болницата — каза той. Пръстите му се свиваха и отпускаха, свиваха и отпускаха. Болката бе подлудяваща. Джек изстена, а Хек се ухили и от устата му блъвна ново зловоние. — Преподобният разбра новината по радиотелефона. Джанклоу изглеждал като мексиканска царевична питка, прекарала четиридесет и пет минути в микровълнова печка. Доста време ще мине, преди да успеят да го сглобят отново.
„Той не говори на мен — помисли си Джек. — Той говори на всички в салона. С това съобщение иска да ни внуши, че Фърд е още жив.“
— Лъжеш, гадино мръсна — каза той. — Фърд е…
Хек Баст го удари. Джек се просна на пода и момчетата се отдръпнаха от него. Дони Киган изхъмка отнякъде.
Разнесе се яростен рев. Джек замаяно се огледа, тръсна глава и направи усилия да се ориентира. Хек се обърна и видя, че Вълк се е надвесил над приятеля си, за да го предпази, а очите му зад кръглите стъкла изпращат странни оранжеви светкавици.
— Гледай ти, тъпоглавецът най-сетне иска да танцува — каза Хек и нагло се ухили. — Хайде де, откога чакам! Най-обичам да танцувам. Ела насам, сопол такъв! Ела насам да потанцуваме.
Вълк бавно се насочи напред, без да спира да ръмжи. Долната му устна лъщеше, покрита със слюнка. Хек тръгна да го посрещне. Момчетата придърпаха назад столовете си, за да им направят място.
— Какво става т…
На прага бе застанал Съни Сингър. Нямаше нужда да довършва въпроса си. Веднага разбра какво става в салона. Усмихна се, затвори вратата, облегна се на нея, скръсти ръце пред тесните си гърди и със светнало лице се приготви да наблюдава.
Джек отново погледна към Вълк и Хек и извика:
— Вълк, внимавай!
— Ще внимавам, Джек — почти изръмжа той. — Много ще…
— Хайде да танцуваме, миризлив задник такъв — изгрухтя Хек Баст, замахна с якия си селски юмрук и заби един в лицето на Вълк. Ударът уцели дясната му буза и го отхвърли три-четири стъпки назад. Дони Киган изцвили и Джек едва сега разбра, че високият му, писклив смях по-скоро е сигнал за уплаха, отколкото за радост.