Крошето на Хек си го биваше. При други обстоятелства боят вероятно щеше да завърши с него, но за нещастие на Хектор Баст, той се опита да го повтори и приготвил тежки юмруци на височината на гърдите си, уверено се понесе напред, за да стовари още един в лицето на противника си. Този път ръката на Вълк се стрелна напред и нагоре и сграбчи юмрука му.
Ръката на Хек беше голяма. Ръката на Вълк беше по-голяма.
Юмрукът на Вълк погълна този на Хек и го стисна.
Чу се звук, сякаш малки сухи клечици първо изпукват, а след това стават на сол.
Уверената усмивка на Хек секна, а после съвсем изчезна. След миг той неистово закрещя.
— Не трябваше да нараняваш стадото, копеле мръсно — прошепна Вълк. — Твоята Библия това, твоята Библия онова… Вълк!… всичко, което трябва да направиш, е да чуеш шест стиха от „Книгата на добрия земеделец“, та никога…
Пукане!
… никога…
Хрущене!
— Никога да не нараняваш стадото!
Хек Баст падна на колене, ревеше и виеше. Вълк продължаваше да държи юмрука му в своя и с вдигнатата си нагоре ръка Хек приличаше на фашист, който коленичил поздравява с „Хайл Хитлер“. Ръката на Вълк бе твърда като камък, но лицето му с изключение на горящите очи бе напълно спокойно.
От юмрука му започна да капе кръв.
— Вълк, спри! Стига толкова!
Джек бързо се огледа и видя, че Съни е изчезнал, а вратата зее отворена. Почти всички момчета бяха станали от столовете и скупчили се в най-отдалечения ъгъл, наблюдаваха смълчани от страх. А в средата на салона живата картина оставаше непроменена: Хек Баст на колене с протегната нагоре ръка и юмрук, потънал в юмрука на Вълк. На пода локва кръв.
На прага се скупчиха хора. Кейси, Уоруик, Съни Сингър и три от по-големите момчета. И Сънлайт Гардънър с малка черна кутийка в ръка, кутийка, която приличаше на калъф за очила.
— Стига толкова, казах! — Джек хвърли един поглед на новодошлите и пристъпи към Вълк. — Точно тук и сега! Точно тук и сега!
— Добре — тихо отвърна Вълк и пусна ръката на Хек. Джек видя някакво напълно премазано нещо, от което тук-там в различни посоки стърчаха кости и пръсти. Хек изскимтя и притисна раздробената ръка към гърдите си.
— Добре, Джек.
Шестима от тях се спуснаха и хванаха Вълк. Той се дръпна, освободи едната си ръка, замахна и Уоруик се залепи за стената.
Някой изпищя.
— Дръжте го — кресна Гардънър. — Дръжте го, дръжте го, за Бога! — Мъчеше се да отвори плоската черна кутийка.
— Вълк, недей! — извика Джек. — Спри!
Вълк продължи да се бори още секунда-две, после отстъпи назад и им разреши да го притиснат до стената. Приличаха на лилипути, вкопчили се в Гъливер. Дори Съни изглеждаше уплашен от Вълк. Най-накрая.
— Дръжте го — повтори Гардънър и извади от кутийката лъскава спринцовка. Превзетата, престорено набожна усмивка се бе върнала на лицето му. — Дръжте го, хвала на Исус!
— Нямате нужда от това — обади се Джек.
— Джек? — Вълк изведнъж сякаш се изплаши. — Джек? Джек?
Гардънър се насочи към него и блъсна Джек, който се опита да му препречи пътя, встрани. Здрав като камшик бе мускулът в ръката на преподобния! Джек се олюля и политна към Мортън, а той изписка и отскочи, като че ли Джек беше заразен. Вълк отново започна да се бори, но онези бяха шестима, а това бе твърде много дори за него, въпреки че ако бе по време на промяната, може би не би било.
— Джек! — изрева той. — Джек! Джек!
— Дръжте го, за Бога! — прошепна Гардънър, брутално извил устни, и заби спринцовката в ръката му.
Вълк се скова, отхвърли глава назад и изрева.
„Ще те убия, копеле гадно — несвързано си помисли Джек. — Ще те убия, ще те убия, ще те убия…“
Вълк се бореше и раздаваше удари. Гардънър стоеше и хладнокръвно го наблюдаваше. Вълк заби коляно във внушителния корем на Кейси и му изкара въздуха. Той отстъпи назад, после отново се приближи. След една-две минути Вълк се олюля… а после започна да се свлича.
Джек, плачещ от ярост, се изправи. Опита се да се втурне към белите пуловери, които държеха приятеля му. Видя как юмрукът на Кейси се забива в отпуснатото лице на Вълк, забеляза кръвта, бликнала от носа му. Отново понечи да тръгне напред, но някакви ръце го дърпаха назад. Огледа се и видя уплашените лица на момчетата, с които вадеше камъни на Далечното поле.
— Искам да го видя в сандъка — каза Гардънър, когато най-накрая, коленете на Вълк се подгънаха, и бавно погледна към Джек. — Освен ако… Може би ще пожелаете да споделите с мен къде сме се срещали преди, господин Паркър?