Джек стоеше и гледаше в краката си. Не промълви нито дума. В очите му пареха сълзи.
— В сандъка — нареди Гардънър. — Надявам се, че ще се почувствувате по друг начин, когато чуете звуците, които издава приятелят ви, господин Паркър — заяви той и излезе.
5.
Когато подкараха Джек и останалите момчета за сутрешната служба, Вълк продължаваше да пищи в сандъка. Очите на Сънлайт Гардънър иронично се спряха на бледото, изопнато лице на момчето, сякаш питаха: „Може би сега, господин Паркър?“
„Вълк, тя е моя майка, моя майка…“
Вълк продължаваше да пищи, когато момчетата, определени за работа на полето, бяха разделени на две групи и поведени навън към камионите. Докато минаваше покрай сандъка, Джек с огромно усилие на волята се удържа да не затисне ушите си с длани. Нечленоразделно ръмжене, покъртителни хлипове, сърцераздирателни писъци!
Изневиделица до рамото му цъфна Съни Сингър.
— Преподобният Гардънър е в кабинета си, сополанко. Иска да те изповяда на минутата. Нареди ми да ти съобщя, че ще пусне оня тъпчо от сандъка в мига, в който му кажеш това, дето иска да знае. — Гласът на Съни бе мазен, но лицето му — заплашително.
Вълк пищеше и ревеше да го пуснат, засипваше железните стени на сандъка с яростни удари. „Ох, Вълк, тя е моя майка…“
— Не мога да му кажа това, което иска да знае — каза Джек и рязко се завъртя към Сингър. Върху лицето му се изписа цялата непонятна сила, придобита в Териториите. Онзи побеля от страх и направи две гигантски крачки назад. Заплете крака, залитна и се опря в един от чакащите камиони. Май само това му помогна да не се просне на земята.
— Добре… — измрънка той, но думите му прозвучаха някак си плачливо. — Добре, добре, стига. — Слабото му лице отново стана арогантно. — Преподобният Гардънър ми нареди в случай, че кажеш „не“, да ти съобщя, че приятелят ти пищи заради теб. Разбираш ли това?
— Знам заради кого пищи.
— Хайде в камионите! — строго подвикна Педърсън. Изобщо не ги погледна, когато мина покрай тях… но докато минаваше край Съни направи гримаса, сякаш бе помирисал нещо развалено.
Джек чуваше как Вълк пищи, даже след като камионите потеглиха, въпреки че те бяха истински антики и моторите им ревяха оглушително. Писъците не стихваха. Момчето сякаш бе свързано по някакъв начин със съзнанието на Вълк и можеше да го чува, че пищи, даже когато работните групи стигнаха Далечното поле. И макар да знаеше, че писъците звучат само в собствената му глава, изобщо не му ставаше по-леко.
Около обяд Вълк замлъкна и Джек изведнъж разбра, че Гардънър е наредил да го измъкнат от сандъка, преди писъците и ръмженето му да привлекат нечие нежелано внимание. След случилото се с Фърд той едва ли би искал домът „Слънчева светлина“ да е център на каквото и да било внимание.
Когато момчетата се върнаха от полето, капакът на сандъка беше отворен, а самият сандък — празен. Вълк лежеше на леглото си в стаята им. Когато Джек влезе, той изнурено му се усмихна.
— Как е главата ти, Джек? Синината изглежда малко по-добре. Вълк!
— Вълк, а ти добре ли си?
— Много пищях, нали? Не можех да спра.
— Вълк, толкова съжалявам — каза Джек. Приятелят му изглеждаше особено — твърде блед и някак си смален.
„Той умира“ — помисли си момчето. Не, поправи го съзнанието му. Вълк бе започнал да умира още в мига, в който се бяха пренесли в този свят, за да избягат от Морган, а сега просто умираше по-бързо. Твърде блед и смален… но…
Джек усети, че настръхва.
Голите ръце и крака на Вълк всъщност не бяха голи. По тях се бе появила фина козинка. Беше сигурен, че преди две нощи я нямаше там. Изпита непреодолимо желание да се втурне към прозореца, да се опита да открие луната, да провери дали пълнолунието някак си не се е издърпало със седемнадесет дни напред.
— Не е дошло времето за промяната ми, Джеки — обади се Вълк. Гласът му бе станал дрезгав, някак си дращещ и пресъхнал. Глас на инвалид. — Но аз започнах да се променям в тъмното вонящо място, в което ме напъхаха. Вълк! Наистина. Понеже се побърках от страх. Понеже крещях и пищях. А когато един вълкодлак дълго време крещи и пищи, тогава промяната може да настъпи от само себе си. — Той разроши козинката по краката си. — Не се безпокой, ще изчезне.
— Гардънър определи цена за освобождаването ти — въздъхна Джек, — но аз не можех да я платя. Исках, но… Вълк… майка ми…
Гласът му се скъса, задушен от сълзи.
— Шшшт! Джеки, Вълк знае. Точно тук и сега. — Той отново се усмихна с ужасната си, изнурена усмивка и взе ръката му в своята.