— Помислих си, че може би е в онова, записващото им студио, ама го нямаше. И не беше отишъл в параклиса, щото няма директна врата. Има врата, през която от кабинета се излиза направо навън, но тя беше заключена и залостена отвътре. Така че, кажи ми, къде беше отишъл той? Къде беше отишъл?
Джек, който знаеше, вцепенено го погледна.
— Мисля, че той е дявол от ада и че беше слязъл с някакъв шантав ескалатор, за да докладва в шибаната им Главна квартира. Бих искал да ти помогна, но не мога. Дори парите на Форт Нокс не са достатъчни, за да ме накарат да ядосам Слънчевия човек. А сега изчезвай оттук. Може би не са забелязали, че те няма.
Но те бяха забелязали, разбира се. Когато Джек излезе през летящите врати, Уоруик се изстъпи зад него и сплел пръсти му нанесе страхотен удар в средата на гърба. Той залитна напред в празната трапезария и тогава Кейси се пръкна отнякъде като зловещо дяволче на пружина от детска играчка-кутийка и му подложи крак. Джек не успя да спре. Спъна се в крака на Кейси, полетя напред и се просна между столовете. Изправи се, като от яд и срам едва сдържаше сълзите си.
— Не се мотай толкова, когато си носиш чиниите, сополанко — рече Кейси. — Може да пострадаш!
Уоруик се изхили.
— Аха. Сега побързай. Камионите чакат.
4.
Следващата сутрин в четири отново го събудиха и го свалиха в кабинета на преподобния.
Гардънър вдигна поглед от Библията си, сякаш изненадан, че го вижда.
— Джек Паркър, готов ли си да се изповядаш?
— Нямам нищо за…
И отново запалката. Пламъкът затанцува на сантиметър от носа му.
— Изповядай се. Къде сме се срещали? — Пламъкът се приближи с още няколко милиметра. — Решил съм да го изтръгна от теб, Джек. Кажи къде? Къде?
— На Сатурн — изпищя Джек. Това бе всичко, което можа да измисли. — На Уран! На Меркурий! Някъде в астероидния пояс! На Йо! На Ганимед! На Дей…
Болка — тъпа, тежка, неописуема — избухна в долната част на корема му — Хектор Баст протегна между краката му яката си ръка и го стисна за тестисите.
— Там значи — рече Хек Баст и радостно се засмя. — Че ти много далече си ходило, присмехулно копеле такова, а ние да не разберем досега.
Джек, разтърсван от хлипове, се свлече на пода. Сънлайт Гардънър бавно се наведе, лицето му изглеждаше търпеливо, почти блажено.
— Следващият път тук долу ще бъде приятелят ти — нежно прошепна той. — И с него няма да се колебая. Помисли за това, Джек. Помисли до утре вечер.
„Но утре вечер — реши Джек, — аз и Вълк няма да сме тук. Ако ни остават само Териториите, значи Териториите ще…
… стига да успеем да се пренесем обратно там.“
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА
Джек и Вълк отиват в ада
1.
Трябваше да се пренесат от долния етаж. Джек съсредоточи мислите си предимно в тази посока, а не върху въпроса дали изобщо ще могат да го направят. Щеше да бъде по-просто да опитат от стаята си, но жалката им тясна клетка се намираше на третия етаж, на десет метра от земята. Той не знаеше точно по какъв начин географията и топографията на Териториите съответствуват на географията и топографията на Индиана и не му се искаше да поема риска да си счупят вратовете.
Обясни на Вълк какво ще направят.
— Разбра ли?
— Да — апатично отвърна Вълк.
— Сега ти ми го кажи.
— След закуска отивам в тоалетната срещу голямата обща стая. Влизам в първата преграда. Ако никой не забележи, че съм излязъл, идваш и ти. И ще се върнем в Териториите. Нали така, Джеки?
— Точно така. — Джек сложи ръка върху рамото му и го стисна. Вълк изнурено се усмихна. Момчето се поколеба и каза: — Съжалявам, че те въвлякох във всичко това. Вината изцяло е моя.
— Не, Джек — мило отвърна Вълк. — Сега ще опитаме и може би… — Очите му за миг се озариха от копнеж и плаха надежда.
— Да — въздъхна момчето. — Може би.
2.
Джек беше твърде изплашен и възбуден, за да закусва, но си помисли, че ако не яде, току-виж привлякъл нечие внимание. Затова тъпчеше в устата си яйца и домати с вкус на стърготини. Успя да погълне даже едно тлъсто парче бекон.
Времето най-накрая се беше прояснило. Изминалата нощ се случи мразовита и камъните в Далечното поле сигурно щяха да приличат на буци сгурия, затънали във втвърдена пластмаса.
Чиниите бяха занесени в кухнята.
Разрешиха на момчетата да се върнат в салона, докато Съни Сингър, Хектор Баст и Анди Уоруик получат разпорежданията за деня.
Те седяха и зяпаха. Педърсън държеше нов брой на „Слънчевата светлина на Исус“, списанието, издавано от организацията на Гардънър, и мързеливо обръщаше страниците, като от време на време мяташе по някое око наоколо.