Вълк въпросително погледна към Джек. Той кимна. Вълк стана и тромаво се измъкна от стаята. Педърсън вдигна глава, видя го да прекосява коридора и да влиза в дългата тясна тоалетна отсреща, и продължи да прелиства страниците.
Джек преброи до шестдесет, после си наложи да преброи още веднъж. Това бяха двете най-дълги минути в живота му. Дяволски се страхуваше, че Съни и Хек ще се появят и ще наредят на момчетата да тръгват към камионите и искаше да отиде в тоалетната, преди това да се случи. Но Педърсън не беше глупав. Ако Джек последваше Вълк веднага, можеше да заподозре нещо.
Най-сетне се изправи и тръгна към вратата. Тя му се стори невероятно далече и натежалите му крака сякаш отказваха да го заведат по-близо. Всичко приличаше на някаква оптическа илюзия.
— Къде отиваш, сополанко? — попита Педърсън.
— В тоалетната — измрънка Джек. Езикът му бе пресъхнал. Той беше чувал, че устите на хората пресъхват от страх, ама чак езиците им?
— Те ще се качат всеки момент. — Педърсън кимна към стъпалата в края на коридора, водещи надолу към параклиса, студиото и кабинета на Гардънър. — По-добре постискай, тъкмо ще напоиш Далечното поле.
— Трябва да отида по голяма нужда — отчаяно каза Джек.
„Сигурно. А може би ти и тъпият ти приятел с кеф ще си направите по някоя чекия в началото на деня, колкото да живнете малко. Що ли не си седнеш?“
— Е, отивай тогава — ядосано се съгласи Педърсън. — Само не му бай твърде дълго.
Той отново се зае със списанието, а Джек прекоси коридора и влезе в тоалетната.
3.
Вълк бе сбъркал кабината. Големите му обувки се подаваха под една от вратите в средата на редицата. За двамата вътре бе твърде тясно и Джек ясно долавяше силната, животинска миризма на приятеля си.
— Добре. Сега да опитаме.
— Джек, страхувам се.
— Аз също се страхувам — отвърна той и треперливо се засмя.
— Как ще…
— Не знам. Подай ми ръцете си. — Това му се струваше добро начало.
Вълк пъхна косматите си длани, почти лапи, в ръцете на Джек и момчето усети, че те му преливат свръхестествена мощ. Значи Вълк не беше загубил силата си в края на краищата. Тя просто се бе скрила дълбоко под повърхността, както понякога пролетта се скрива и отстъпва мястото си на някаква свирепа горещина.
Джек затвори очи.
— Искам да се върнем обратно — каза той. — Искам да се върнем. Вълк, помогни ми.
— Ще го направя, ако мога. Правя го! Вълк!
— Тук и сега.
— Точно тук и сега!
Джек още по-силно стисна лапите-ръце. Замириса му на лизол. Чу, че някъде наблизо минава кола. После иззвъня телефон.
„Пия вълшебния сок. Пия го мислено, пия го точно тук и сега, усещам мириса му, виждам го, морав и гъст и нов, усещам вкуса му, чувствувам как гърлото ми се свива…“
Когато вкусът изпълни гърлото му, светът под тях и около тях се разлюля.
— Джеки, става! — извика Вълк и това го извади от състоянието на пълна концентрация и за миг той реши, че всичко е само измама на въображението, както когато човек се опитва да заспи като брои до хиляда… и светът отново спря. Миризмата на лизол се върна. Той смътно долови как нечий глас въпросително отговаря по телефона: „Да, здрасти, кой се обажда?“
„Няма значение. Не е измама, изобщо не е измама. Вълшебство е. Вълшебство е и съм го правил. Когато бях малък, го правех и мога да го направя отново. Спийди каза така и слепият певец също го каза. Вълшебният сок е в съзнанието ми…“
Той се съсредоточи с цялата си сила, с цялата си воля… и лекотата, с която се пренесоха, беше изумителна. Те бяха смаяни като човек, който се е приготвил да удари с юмрук гранит и да премаже всичките си кокалчета, а ръката му, без да срещне никакво съпротивление, хлътва в умело изрисувано папиемаше.
4.
Стоеше със затворени очи. Отначало му се стори, че подът започва да се изплъзва изпод краката му… и след това напълно изчезва.
„О, май падаме…“ — уплашено си помисли той.
Но не беше истинско падане, а само леко залитане. След миг той и Вълк стояха здраво на краката си, но не върху твърдите плочки на тоалетната, а върху суха земя.
Задушливата миризма на сяра се бореше за надмощие с вонята на изпражнения. Комбинацията беше нетърпима и Джек си помисли, че това е краят на всичките му надежди.
— Язон! Каква е тази миризма? — изохка Вълк. — О, Язон! Не мога да стоя тук, Джеки, не мога да стоя…
Джек отвори очи. В същия миг Вълк се измъкна от ръцете му и без да отваря очи, слепешката пристъпи напред. Момчето забеляза, че размъкнатите му панталони и карираната риза са се сменили с гащеризона, в който го бе видял за пръв път. Кръглите очила бяха изчезнали. И…