… и Вълк пристъпваше към края на някаква пропаст само на метър от тях.
— Вълк! — Той се хвърли към него и обви ръце около кръста му. — Вълк, спри!
— Не мога да стоя, Джеки — изстена той. — Това е вълча яма, една от преизподните, които направи Морган, о, знам, че Морган ги е направил, помирисвам го…
— Вълк, пред теб има урва, ще паднеш!
Вълк отвори очи и челюстта му увисна. Бе видял задимената бездна, която започваше досами краката им. Долу на дъното, в облачните й дълбини, като възпалено око намигаше червен огън.
— Преизподнята — изстена Вълк. — О, Джеки, това е преизподнята. Там долу са пещите на Черното сърце. Черното сърце в средата на света. Не мога да стоя, Джеки, там е най-лошото от всички лоши места.
Първата мисъл на Джек, докато той и Вълк стояха на ръба на пропастта и гледаха надолу към ада или към Черното сърце в средата на света, беше, че географията на Териториите и географията на Индиана не са еднакви. В дома „Слънчева светлина“ не съществуваше нищо, съответствуващо на тази урва, на тази страховита преизподня.
„Четири стъпки вдясно — премалял от ужас си помисли Джек, — само четири стъпки вдясно и щяхме да сме долу. Ами ако Вълк беше направил, както му казах…“
Ако Вълк не беше сбъркал, щяха да се пренесат от първата кабинка. И ако го бяха направили, щяха да се появят в Териториите точно отвъд ръба на пропастта.
Краката му се подкосиха и той отново се вкопчи в приятеля си, този път за подкрепа.
Вълк разсеяно го подхвана. Широко разтворените му очи пламтяха в оранжево. Лицето му бе разкривено от уплаха и страх.
— Това е преизподнята, Джеки.
Пропастта изглеждаше като огромната открита молибденова мина, която бе посетил с майка си, когато преди три зими почиваха в Колорадо. Бяха отишли във Вейл, за да карат ски, но един от дните се бе случил твърде студен и те се включиха в групата, която отиде на екскурзия с автобус до рудниците край градчето Сайдуиндър. „Стори ми се като същинска геена, Джеки — бе казала майка му на връщане, докато гледаше през заскреженото стъкло на автобуса с тъжно и умислено лице. — Бих искала да закрият всички подобни места, всички до едно! Те изтръгват от земята само огън и разруха. Наистина са като геена!“
Тъмни, задушливи струйки дим се надигаха откъм дъното на пропастта и се виеха над нея като лозници. Страните й бяха гъсто набраздени с жили от някакъв отровен зелен метал. Диаметърът й бе поне половин километър. Надолу водеше път, който като спирала се виеше по стръмните й стени. Джек видя, че по пътя и в двете посоки, надолу и нагоре, се тътрят някакви фигури.
Беше нещо като затвор, също както домът „Слънчева светлина“, и това бяха затворниците и техните тъмничари. Затворниците бяха голи и впрегнати по двама, теглеха колички, които приличаха на рикши, натоварени с огромни буци от зелената, мазна руда. Лицата им бяха разкривени от болка. Лицата им бяха покрити със сажди. По лицата им зееха дълбоки червени рани.
Пазачите се влачеха край тях и Джек, изтръпнал от ужас, забеляза, че те не бяха човешки същества, по никакъв начин не можеха да бъдат наречени хора. Те бяха изкривени и гърбави, имаха лапи вместо ръце и някакви стърчащи, изродести уши. „Знам какви са те — помисли си той. — Познах ги, те са онези кошмарни чудовища от катедралите във Франция. Мама имаше една книга и аз си мислех, че ще трябва да обходим цялата страна, за да ги разгледаме всичките, но после сънувах лош сън и се напишках в леглото и тя се отказа. Дали са ги взели оттук? Дали някой не ги е видял първо тук? Някой от Средновековието, който се е пренесъл, и като е попаднал на това място, си е помислил, че му се привижда самият ад?“
Но на Джек не му се привиждаше.
Чудовищата имаха камшици и въпреки тропота на колелетата и звука на разпукващите се от адската горещина скали, момчето ги чуваше как свистят. Докато гледаха, една от количките спря досами горния край на спиралния път. Хората, които я теглеха, останаха с наведени глави. Краката им трепереха от изтощение, сухожилията по вратовете им потръпваха.
Уродът, който ги пазеше, — някакво разкривено създание с набръчкани около краката панталони и валма твърда, щръкнала от оскъдната плът над изпъкналия му гръбнак козина — стовари камшика си първо върху единия, после върху другия. Високите му, пронизителни ругатни приличаха на нечленоразделен вой и сякаш пробиваха дупка в мозъка на Джек. Момчето видя, че камшикът завършва със същите метални топчета като онзи на Озмънд и преди да успее да мигне, ръката на единия от затворниците вече бе раздрана, а от врата на другия висяха ивици месо.