Момчетата, които досега гледаха по своя замаян, характерен за битието им в дома начин, започнаха да отстъпват към вратата. Изглеждаха разтревожени. Хич не им се искаше да попадат на пътя на огромния, глуповат Вълк, когато е толкова разярен.
— Пуснете го! Пуснете… го…
— Вълк!
— Джек… Джеки…
Вълк го гледаше с озадачени очи. Цветът им като в някакъв странен калейдоскоп се променяше от лешниково през оранжево в убиточервено. Той протегна косматите си ръце към Джек и тогава Хектор Баст се изстъпи зад него и с гипсираната си ръка го просна на пода.
— Вълк! Вълк! — извика Джек и яростно се втренчи в Баст. — Моли се да не си го убил, ти, кучи сине, понеже…
— Шшшт. Тихо, господин Джек Паркър — прошепна Гардънър в ухото му и момчето усети как иглата се заби в ръката му. — Сега покротувай, а ние ще пуснем малко слънчева светлина в душата ти. А след това ще видим дали ти харесва да теглиш натоварена количка нагоре по виещия се като спирала път. Можеш ли да кажеш „алилуя“?
Алилуя… алилуя… алилуя…
Думата продължи да го следва надолу по пътя на забравата.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА
Вълк в сандъка
1.
Джек беше буден доста дълго време, преди те да разберат, че е буден, но само отчасти съзнаваше кой е и какво се бе случило и къде се намира сега; донякъде приличаше на войник, оцелял в жестока и дълга артилерийска битка. Ръката му туптеше на мястото, където Гардънър бе вкарал спринцовката. Главата го болеше толкова силно, че сякаш пулсираха чак очните му ябълки. Изгаряше от жажда.
Понапредна малко по стълбичката на осъзнаването и се помъчи с лявата си ръка да докосне болезненото място върху дясната. Не можа. Причината беше, че ръцете му бяха някак си увити, около него. Долови миризма на стар, мухлясал брезент, миризмата на палатка на деца-скаути, намерена на тавана след много тъмни години. И чак тогава (въпреки че близо десет минути глуповато я бе разглеждал през полуспуснатите си клепачи) схвана, че е облечен в усмирителна риза.
„Фърд би разбрал това по-бързо, Джеки“ — помисли си той и споменът за Фърд го освести въпреки смазващите главата му болки. Разшава се леко и болезнените иглички, които пронизаха цялото му тяло, го накараха да изстене.
Хек Баст: Той се събужда.
Сънлайт Гардънър: Едва ли. Сложих му конска доза. Ще се освести най-рано довечера към девет. Сигурно просто сънува нещо. Хек, искам да се качиш горе и да изслушаш изповедите на момчетата. Кажи им, че няма да има вечерна служба. Аз трябва да отида на летището, а след това ме чака една много дълга нощ. Съни, ти остани и ми помогни да се справим със счетоводството.
Хек: И все пак наистина ми прозвуча, като че ли се събужда.
Сънлайт: Тръгвай, Хек. И кажи на Боби Пибоди да наглежда Вълк.
Съни (кикотейки се): Там вътре хич не му е по вкуса, нали!
„О, Вълк, те пак са те затворили в сандъка — скръбно зажали Джек. — Толкова съжалявам… аз съм виновен… за всичко съм виновен аз…“
— Запътилите се към ада рядко се интересуват от механизма на спасението. — Джек се заслуша в гласа на Гардънър. — Когато Дяволите в тях започнат да умират, те излизат навън с писъци. Хайде, Хек, тръгвай.
— Да, преподобни Гардънър.
Джек чу, но не видя как Хек се измъква от стаята. Все още не смееше да погледне.
2.
Натикан в грубия заварен сандък, Вълк, като някаква жертва на преждевременно погребение в железен ковчег, целия ден ви, блъска с юмруци по стените, докато от ръцете му не потече кръв, и до премаляване рита с крака двойно завинтения страничен капак. Чудесно знаеше, че няма да излезе като думка с юмруци или рита с крака, и не по-зле разбираше, че няма да го пуснат, тъкмо защото пищи да бъде пуснат. Но просто не можеше да спре. Вълкодлаците най-много от всичко мразят да бъдат затваряни.
Цялата околност кънтеше от писъците му. Момчетата, които ги чуваха, нервно се споглеждаха и не казваха нищо.
— Сутринта го видях в тоалетната и той адски ми се озъби — сподели Рой Оудърсфелт с Мортън с тих, нервен глас.
— Ама те наистина ли се таковаха, както казва Съни? — попита Мортън.
Откъм железния сандък се надигна нов вой и момчетата погледнаха натам.
— И още как! — жадно потвърди Рой. — Не можах да видя много добре, щото съм късоглед, ама Бъстър Оутс беше най-отпред и каза, че едрото гламаво момче имало член като маркуч на пожарен кран. Точно така каза!
— Господи! — с уважение възкликна Мортън, като вероятно си мислеше за своя собствен малогабаритен пишкалник.