Вълк ви целия ден, но когато слънцето започна да залязва, спря. На момчетата настъпилата тишина им се стори злокобна. Те се споглеждаха често, а още по-често и с повече безпокойство поглеждаха към железния паралелепипед в средата на задния двор. Сандъкът — два метра дълъг и метър висок — приличаше на железен ковчег, какъвто и беше, като се изключи грубо изрязаният квадратен отвор върху западната стена, покрит със стоманена мрежа. Какво става там, чудеха се те. И даже по време на изповедта, часа, през който обикновено забравяха всичко и унесено слушаха, очите им останаха вперени в единствения прозорец на салона, въпреки че той гледаше към противоположната на сандъка страна на къщата.
„Какво става там?“
Хектор Баст виждаше, че те не мислят за изповедта и това го вбесяваше, но не беше в състояние да прикове вниманието им, понеже не разбираше какво точно не е наред. Мрачни предчувствия бяха сграбчили момчетата в дома. Лицата им бяха по-бледи от всякога, очите им блестяха като очи на наркомани.
„Какво става там?“
Това, което ставаше там, бе много просто.
Вълк вървеше с луната.
Той почувствува, че това ще се случи, когато слънчевото петно, проникващо през вентилационния квадрат, започна да се вдига по-високо и по-високо, а цветът на светлината стана червеникав. Беше твърде рано да тръгва с луната, тя още не бе съвсем пълна и щеше да го боли. Но въпреки това щеше да се случи, независимо дали времето за превръщане е дошло или не, както в края на краищата винаги се случва с вълкодлаците, когато са били притеснявани твърде дълго и твърде жестоко. Вълк се бе сдържал и обуздавал доста време, понеже така искаше Джеки. Той бе показал огромен героизъм в този свят заради Джек и момчето щеше да осъзнае част от него, но никога нямаше да схване напълно невероятните му измерения.
Но сега той умираше и вървеше с луната. И понеже това правеше смъртта повече от поносима — почти свята и със сигурност благословена от Бога — Вълк вървеше с облекчение и радост. Беше прекрасно да не трябва да се бори повече.
Устата му изведнъж се бе напълнила със зъби.
3.
След като Хек излезе, известно време се чуваха само обичайните за един кабинет звуци: преместване на столове, подрънкване на ключовете на колана на Сънлайт Гардънър, отваряне и затваряне на кантонерка.
— Ейбълсън. Двеста и четиридесет долара и тридесет и шест цента.
Натискане на клавиши. Питър Ейбълсън беше едно от момчетата от ППРН. Както всички от ППРН, той беше умен, представителен и без телесни дефекти. Джек го бе виждал само няколко пъти, но си мислеше, че Ейбълсън много прилича на Донди, бездомното гаврошче с големите очи от комиксите.
— Кларк. Шестдесет и два долара и седемнадесет цента.
Натискане на клавиши. Сметачната машина изтропа и даде общия сбор.
— Това си е чисто изоставане — отбеляза Съни.
— Ще говоря с него, не се притеснявай. Сега те моля да не ми отвличаш вниманието, Съни. Господин Слоут ще кацне в Мънси в десет и петнадесет, а пътят с кола дотам е доста. Не искам да закъснявам.
— Извинете ме, преподобни Гардънър.
Гардънър отвърна нещо, което Джек не чу. При името Слоут момчето изтръпна от ужас, въпреки че част от него не се изненада. Част от него през цялото време знаеше, че това е напълно възможно. Гардънър бе заподозрял нещо от самото начало. Джек смяташе, че просто не е искал да безпокои шефа си с баналности. Или може би не е искал да си признае, че не е в състояние да изтръгне истината от него без чужда помощ. Но най-накрая бе позвънил. Къде? На изток? На запад? Джек би дал много, просто за да разбере дали Морган е бил в Лос Анжелос или в Ню Хампшир.
„Здравейте, господин Слоут. Надявам се, че не ви безпокоя, но от местния полицейски участък ми доведоха едно момче, всъщност две момчета, но само интелигентното ме интересува. Струва ми се, че го познавам. Или може би… моето друго аз го познава. То твърди, че името му е Джек Паркър, но… какво? Да го опиша?! Добре…“
И се бе почнало.
„Сега те моля да не ми отвличаш вниманието, Съни. Господин Слоут ще кацне в Мънси в десет и петнадесет…“
Времето почти изтичаше.
„Казах ти да замъкнеш задника си вкъщи, Джек… сега е твърде късно.“
„Всички момчета са лоши. Това е аксиома.“
Джек леко повдигна глава и погледна към другия край на стаята. Гардънър и Съни Сингър седяха един до друг на бюрото. Съни натискаше клавишите на сметачната машина, Гардънър му диктуваше цифра след цифра. Всяка цифра предхождаше името на момче от ППРН, всички имена бяха подредени по азбучен ред. Пред Сънлайт Гардънър имаше разтворена счетоводна книга, дълго метално чекмедже и разбъркана купчина пликове. Той вдигна един от пликовете, за да прочете сумата, надраскана върху предната страна, и Джек успя да разгледа гърба му. Върху него, под рисунката на две щастливи дечица, които, хванати за ръка, радостно подскачаха по пътя към църквата и размахваха Библии, пишеше: „Искам да стана лъч от светлината на Исус!“