14.
Пибоди побягна от салона, подхлъзна се в кръвта на Педърсън, подпря се на едно коляно, изправи се и с всички сили затича по коридора на първия етаж, без да спре и за миг да повръща. Изпаднали в паника хлапета, пищящи от ужас, бягаха накъдето им видят очите. Пибоди също беше ужасен, но си спомняше какво трябва да направи в екстремни ситуации, макар че не смяташе някой да е очаквал ситуация, екстремна колкото настоящата; преподобният Гардънър по-скоро бе имал предвид, че на някое от хлапетата може да му избие чивията и да реши да накълца на парчета едно-две от другарчетата си или нещо такова.
Над приемната, където въвеждаха новопристигналите момчета, имаше малък кабинет, използуван само от малцината, които Гардънър бе причислил към своите „просветени помощници“. Пибоди се заключи в него, хвана телефона и набра номера за спешно свързване с полицията. След миг говореше с Франки Уилямс.
— Пибоди от дома „Слънчева светлина“. Незабавно трябва да дойдете. Доведете колкото полицаи можете, сержант Уилямс. Тук е…
Отвън се чу ридаещ писък, последван от звук на разцепващо се дърво. Понесе се ръмжащ, лаещ вой и писъкът пресекна.
— … истински ад — довърши той.
— Какъв ад? — нетърпеливо попита Уилямс. — Я ми дай Гардънър.
— Не знам къде е преподобният, но той би искал да сте тук. Умират хора. Има мъртви деца.
— Какво???
— Просто елате с повечко от вашите. И си вземете пистолетите.
Нов писък. Трясък на нещо, което тежко се сгромолясва. Сигурно се бе прекатурил високият бюфет в предния коридор.
— И картечници, ако можете да намерите.
Шум на счупен кристал. Май големият полилей в коридора падна и се разби. Пибоди се сви. Чудовището отвън май разпердушинваше дома с голи ръце.
— Господи, ако можете, донесете и неутронна бомба — рече момчето и се разрева.
— Какво…
Пибоди затвори, преди Уилямс да довърши. Сви се в дупката под бюрото, обхвана с ръце главата си и прилежно започна да се моли всичко това да излезе само сън, най-лошият шибан кошмар на света.
15.
Вълк вилнееше в коридора на първия етаж между салона и входната врата. Прекатури високия бюфет, после с лекота подскочи нагоре, сграбчи полилея и се залюля като Тарзан. Полилеят се изскубна от тавана и поръси с ромбовидни парченца кристал целия коридор.
„Надолу. Джеки е долу в сутерена. Къде е… долу?“
Едно момче, което повече не можеше да понася агонията на очакването звярът да се махне, отвори вратата на дрешника, където се криеше, и търти към стълбите. Вълк го сграбчи и го запрати в другия край на коридора. То се удари в затворената врата на кухнята и се свлече на пода в безформена купчинка.
Главата на Вълк започна да се замайва от подлудяващата миризма на прясна кръв. Около муцуната му висяха ужасяващи, кървави кичури козина. Опитваше се да продължи да разсъждава, но беше трудно, много трудно. Трябваше бързо да успее да намери Джеки, преди напълно да загуби способността си да мисли.
Спусна се пак към кухнята, откъдето беше влязъл. Подскачаше на четири крака, понеже по този начин напредваше по-бързо и по-лесно… и изведнъж, докато минаваше покрай някаква затворена врата, си спомни. Тясното място. Мястото, което бе приличало на гроб. Мястото с влажна, тежка миризма…
„Надолу. Надолу по стълбите зад вратата. Точно тук и сега!“
— Вълк! — извика той, въпреки че момчетата, които още по-дълбоко се сгушиха в скривалищата си на първия и втория етаж, чуха само висок, тържествуващ рев. Вдигна двете мускулести стенобойни машини, появили се на мястото на ръцете му, и ги заби във вратата. Тя се разцепи в средата и трески и тресчици се струйнаха надолу по стълбището. Вълк си проправи път. Да, тук беше тясното като гърло място, оттук минаваше пътят за мястото, където Белият човек сипеше лъжите си, докато Джек и Вълк Малодушния трябваше да седят и да слушат.
Сега Джек беше там долу. Вълк долавяше миризмата му.
Но надушваше и Белия човек… и барут.
„Внимателно…“
О, да! Вълкодлаците знаят да внимават. Вълкодлаците тичат и разкъсват, и убиват, но когато трябва да… Вълкодлаците знаят да внимават.
Безшумно, с червени като стопове очи той се спусна на четири крака надолу по стълбите.
16.
Гардънър ставаше все по-нервен. Джек си помисли, че му прилича на човек, който върви през минирано поле. Очите му се мятаха в три-четвърти такт: студиото на Кейси, стола на Джек, затворената врата към коридора.
Шумовете горе бяха престанали.