Съни Сингър тръгна към вратата.
— Ще се кача горе и ще видя…
— Никъде няма да ходиш! Връщай се на мястото си!
Съни се нацупи, сякаш Гардънър го бе ударил.
— Какво става, преподобни Гардънър? — попита Джек. — Май сте малко нервен.
Съни му заби един шамар.
— Внимавай какво говориш, сополанко. Добре внимавай!
— Ти също ми се виждаш нервен, Съни. И ти, Уоруик. Пък и Кейси в студиото си не…
— Накарайте го да млъкне! — изведнъж изпищя Гардънър. — Не можете ли да направите нещо и вие? Всичко ли трябва да свърша сам?
Съни пак, още по-силно, удари Джек и от носа му потече кръв, но той се усмихна. Вълк беше много близо… и Вълк внимаваше. Джек усети как в него се промъква безумната надежда, че може би ще успеят да се измъкнат живи от всичко това.
Кейси изведнъж се изправи, махна слушалките от ушите си и натисна копчето на домофона.
— Преподобни Гардънър! По външните микрофони се чуват сирени!
Разширените очи на Гардънър се плъзнаха към Кейси.
— Какво? Колко? На какво разстояние са?
— Много. Още не са в двора, но без съмнение идват насам.
Джек видя, че Гардънър загуби самообладание. За миг седна и нерешително се огледа, после внимателно отри устата си с ръка.
„Не го притеснява само случилото се горе, нито самите сирени. Той също знае, че Вълк е близо. Надушва го някак си… и това не му харесва. Вълк, току-виж имаме шанс. Може би просто ще имаме!“
Гардънър подаде револвера на Съни Сингър.
— Нямам време да се разправям с полицията и с бъркотията горе точно сега. Морган Слоут е по-важен. Тръгвам за Мънси.Съни, ти и Анди ще дойдете с мен. Дръж револвера, насочен към нашия приятел Джек, докато изкарам колата от гаража. Щом чуете клаксона, идвайте.
— Ами Кейси? — издудна Анди Уоруик.
— Да, да, и той, и Кейси — веднага се съгласи Гардънър и Джек си помисли: „Преподобният просто ви зарязва, глупави копелета. Офейква и ви зарязва и това е толкова очевидно, както ако пусне обява във вестника и разгласи постъпката си, но мозъците ви са твърде задръстени, за да го разберат. А тъпотата ви е толкова голяма, че можете да седите тук долу цели десет години и да чакате клаксона, стига храната и тоалетната хартия да не свършат.“
Гардънър се изправи. Съни Сингър, зачервил лице от важността на новата задача, седна зад бюрото му и насочи револвера към Джек.
— Ако гламавият му приятел се мерне насам, застреляй го.
— Как би могъл да се мерне? — попита Съни. — Нали е в сандъка.
— Няма значение — отвърна Гардънър. — Той е зло. И двамата са зло. Това е несъмнено. Това е аксиома. Покаже ли се бавноразвиващият се, застреляй го, застреляй ги и двамата. — Затършува между ключовете и избра един. — Щом чуете клаксона — повтори той, отвори вратата и излезе.
Джек наостри уши, опита се да долови сирени, но не чу нищо.
Вратата се затвори зад Сънлайт Гардънър.
17.
Времето сякаш спря.
Минутите се влачеха по-бавно от часове. Една, две, четири. Тримата „просветени помощници“ на Гардънър, които бяха оставени при Джек, изглеждаха като момчета, играещи на „Спри, замръзни!“. Съни седеше прав като свещ зад бюрото на преподобния — място, което харесваше и желаеше — с насочен към лицето на Джек револвер. Уоруик стоеше до вратата към коридора. Кейси, отново сложил слушалките, седеше в ярко осветеното студио и мрачно се взираше през другия стъклен правоъгълник в тъмния параклис. Не виждаше нищо, само слушаше.
— Той няма да ви вземе със себе си — изведнъж каза Джек.
Звукът на собствения му глас малко го изненада. Беше равен и спокоен.
— Млъквай, сополанко — сряза го Съни.
— Не сдържайте дъх, докато чакате клаксона. Току-виж съвсем сте посинели.
— Анди, обади ли се пак, счупи му носа! — нареди Съни.
— Точно така. Счупи ми носа, Анди. Застреляй ме, Съни. Гардънър се измъкна, а ченгетата идват. Тъкмо ще ви пипнат тримката, наведени над труп в усмирителна риза. — Замълча и се поправи: — Труп със счупен нос в усмирителна риза.
— Анди, цапни му един.
Уоруик тръгна към Джек, а той го погледна право в очите.
— Хайде, Анди. Удари ме. Я колко съм кротък. Чудесна цел.
Уоруик вдигна юмрук, замахна… и после се поколеба. В очите му проблесна несигурност.
На бюрото на Гардънър имаше голям електронен часовник. Очите на Джек го погледнаха за миг и отново се върнаха на лицето на Уоруик.
— Анди, вече минаха четири минути. Колко време му трябва на човек, за да си изкара колата от гаража, особено ако бърза?
Съни Сингър стана от стола на Сънлайт Гардънър, заобиколи бюрото и щръкна пред Джек. Тясното му, лукаво лице бе разярено, юмруците му — свити. Понечи да го удари, но Уоруик, който беше по-едър, го задържа. По лицето му се четеше безпокойство, силно безпокойство.