За миг целият свят потъна в сивота.
19.
Когато отново се огледа, вълкодлакът се олюляваше в средата на касапницата, която по-рано бе кабинет на Гардънър.Очите му бяха бледожълти, приличаха на догарящи свещи. Нещо ставаше с лицето, с ръцете и краката му. Джек видя, че той отново се превръща във Вълк, и изведнъж разбра какво означава това. Значи старите легенди лъжеха, че само сребърен куршум може да убие вълкодлака, но очевидно в тях имаше и верни неща. Вълк се променяше, понеже умираше.
— Вълк, не! — изплака той и успя да се изправи на крака. Тръгна към него, подхлъзна се в локва кръв, подпря се на коляно и отново се изправи. — Не!
— Джеки! — Гласът бе нисък, гърлен, почти не се различаваше от ръмжене… но разбираем.
И макар и невероятно, но Вълк се опитваше да се усмихне. Уоруик бе оставил вратата към коридора отворена и гърбом пристъпваше нагоре по стълбите с ококорени, ужасени очи.
— По-бързо! — кресна му Джек. — По-бързо, изчезвай оттук!
Анди Уоруик хукна като подплашен заек.
Глас от домофона — гласът на Франки Уилямс — надвика монотонното бучене на високоговорителите. Беше ужасен, но пропит с гадна, нездрава възбуда.
— Господи, я вижте тука! Изглежда така, сякаш някой е вървял с месомелачка в ръка! Момчета, вие проверете в кухнята!
— Джеки!
Вълк рухна като повалено дърво.
Джек коленичи и го обърна по гръб. Козината изчезваше от бузите му със зловещата скорост на мигновена снимка. Очите му отново бяха станали лешникови. Изглеждаше ужасно изморен.
— Джеки — Вълк вдигна окървавената си ръка и докосна бузата му. — Простреля ли те? Успя ли…
— Не — отвърна момчето, докато полюляваше главата му в скута си. — Не, Вълк, изобщо не ме улучи.
— Аз… — Вълк затвори очи, после бавно ги отвори и се усмихна с невероятна благост. Заговори внимателно, произнасяше старателно всяка дума, очевидно се стремеше да го разберат добре. — Аз… запазих… моето… стадо.
— Да, запази го — каза Джек и сълзите му потекоха. Сърцето му се сви от болка. Той люлееше косматата, изморена глава на приятеля си и плачеше. — Ти наистина успя, добри ми Вълк…
— Добри ми… добри ми… Джеки.
— Вълк, ще се кача горе… там има полицаи… ще видя за линейка…
— Не! — Вълк още веднъж се помъчи да се надигне. — Ти продължавай… върви нататък…
— Не, Вълк, не без теб! — Всички лампи изглеждаха двойни, тройни. Държеше главата на Вълк в обгорените си ръце. — Не без теб, в никакъв случай…
— Вълк… не иска да живее в този свят. — Пое дълбок, треперлив дъх с широките си, разранени гърди и отново направи опит да се усмихне. — Мирише… много лошо мирише.
— Вълк, слушай, Вълк…
Вълк нежно хвана ръцете му. Докато ги държеше, Джек усети, че космите се топят, просто изчезват от дланите му. Чувството беше ужасно.
— Обичам те, Джеки.
— Аз също те обичам, Вълк. Точно тук и сега.
Вълк се усмихна.
— Връщам се, Джеки… Усещам го. Връщам се…
Изведнъж ръцете на Вълк започнаха да се смаляват.
— Вълк! — изкрещя момчето.
— Връщам се вкъщи…
— О, Вълк, недей! — Джек усети как сърцето се загърчи в гърдите му. Щеше да се пръсне, о, да, сърцата понякога се пръсват, той знаеше това. — Вълк, върни се, обичам те!
Във Вълк вече се усещаше някаква лекота, той сякаш се превръщаше в нещо прозрачно като стъкло… в потрепкваща илюзия. Сън наяве.
— … сбогом…
Вълк чезнеше като мъгла. Избледняваше… избледняваше…
— Вълк!
— … обичам те, Дже…
Вълк изчезна. На пода, където бе лежал, остана само кърваво очертание.
— О, Господи! — изстена Джек. — Господи, Боже мой!
Закърши ръце и се заклати със стенания в разрушения кабинет.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И СЕДМА
Джек отново отпрашва
1.
Времето минаваше. Джек, загубил всякаква представа, седеше, стиснал ръце под мишниците си, сякаш отново бе в усмирителната риза, клатеше се напред-назад, стенеше и се чудеше възможно ли е Вълк наистина да е изчезнал.
„Той изчезна. О, да, няма го. И познай кой го уби, Джек. Познай кой!“
В един миг микрофоните дрезгаво изпращяха. После се чу изпукването на статично електричество и всичко замлъкна — бученето на високоговорителите, гласовете горе, ленивото похъркване на моторите пред сградата. Джек изобщо не забеляза.
„Продължавай. Вълк каза да вървиш нататък.“
„Не мога. Не мога. Изморен съм. Каквото и да направя, винаги е погрешно. Загиват хора…“
„Я стига, самосъжалителна мижитурко! Помисли за майка си, Джек.“
„Не! Изморен съм. Остави ме!“