„И за кралицата.“
„Моля те, просто ме остави на мира…“
Той чу, че вратата в горния край на стълбището се отваря, и това го отрезви. Не искаше да го намерят тук. Нека го хванат отвън, в задния двор, но не и в това вонящо, оплискано с кръв, задимено помещение, където той беше измъчван, а приятелят му — убит.
Без да мисли какво прави, Джек взе плика с надпис „Джек Паркър“. Погледна вътре и видя перцето за китара, сребърния долар, охлузения си портфейл и пътния атлас на Ранд Макнали. Наклони плика и забеляза и стъкленото топче. Набута всичко в раницата си и я метна на рамо, чувствуваше се като човек в състояние на хипноза.
Стъпки по стъпалата — бавни и предпазливи.
— … къде ли са проклетите лампи…
— … странна миризма, като в зоологическа градина…
— … внимавайте, момчета…
Очите на Джек се спряха на металното чекмедже с пликовете с надпис „Искам да бъда лъч от светлината на Исус!“. Взе два от тях.
„Сега, когато те хванат на излизане, могат да те обвинят и в кражба, а не само в убийство.“
Нямаше значение. Той се движеше заради самото движение, нищо повече.
Задният двор изглеждаше безлюден. Джек стоеше на стъпалата и се оглеждаше, просто не можеше да повярва. Пред сградата се носеха гласове, движеха се светлини, от време на време увеличените до максимум полицейски радиостанции припукваха от статичното електричество, дочуваха се гласовете на диспечерите, но задният двор бе пуст. Пълна безсмислица. Предположи, че са били достатъчно объркани, достатъчно уплашени от това, което са намерили вътре, и…
Тогава един приглушен глас възкликна само на четири-пет метра вляво:
— Господи! Можеш ли да го повярваш?
Джек изви глава към гласа. Там върху отъпканата пръст, като някакъв груб ковчег от желязната епоха, лежеше сандъкът. Някой го оглеждаше отвътре с фенерче. Джек видя стърчащите му навън подметки. Друга фигура клечеше до страничния отвор и разучаваше капака.
— Изглежда така, сякаш капакът е изтръгнат от пантите. Въпреки че не ми е ясно как някой би могъл да го направи, нали са стоманени. Но те просто са… огънати.
— Майната им на пантите — отвърна отвътре приглушен глас. — Това дяволско нещо… те са затваряли вътре деца, Поли! Мисля, че наистина са го правели! Деца! По стените има инициали…
Светлината се раздвижи.
— … и стихове от Библията…
Светлината отново се раздвижи.
— … и рисунки. Малки рисунчици. Миниатюрни мъже и жени с ръце и крака като клечици. Точно както ги рисуват децата… Господи, мислиш ли, че Уилямс е знаел?
— Сигурно — отвърна Поли, който продължаваше да разглежда огънатите и прекършени панти на капака на сандъка.
Поли се вмъкваше навътре, колегата му се измъкваше навън. Без много да се старае да не го забележат, Джек прекоси откритото пространство зад тях. Тръгна покрай стената на гаража и излезе на страничната алея, откъдето се виждаше предният двор. Докато стоеше и наблюдаваше хаоса около полицейските коли, по шосето долетя линейка. Бурканът й се въртеше, сирената виеше.
— Обичах те, Вълк — прошепна Джек и отри с ръка мокрите си очи. Отправи се надолу по пътя в тъмнината, убеден, че ще го приберат, преди да измине и километър на запад от дома „Слънчева светлина“. Но след три часа все още вървеше. Очевидно полицаите имаха предостатъчно работа и не бързаха да го преследват.
2.
Някъде отпред, след едно от следващите възвишения, имаше магистрала. Джек виждаше оранжевите отблясъци на неоновите лампи на хоризонта, чуваше бученето на големите камиони.
Поспря в едно осеяно с боклуци дере и си изми лицето и ръцете с църцорещата от някаква тръба вода. Беше леденостудена, но поне за известно време приглуши пулсиращата болка в ръцете му. Старите рефлекси се връщаха почти неканени.
Джек постоя известно време под тъмното нощно небе на Индиана, заслушан във воя на големите камиони.
Вятърът, шумолящ в дърветата, рошеше косата му. Беше му мъчно за Вълк, сърцето го болеше от загубата на приятеля, но даже това не бе в състояние да помрачи усещането му колко е хубаво, колко прекрасно е да бъдеш свободен.
След час шофьорът на един камион намали и качи измореното, бледо момче, което стоеше с вдигнат палец в аварийната лента.
— Накъде си, хлапе? — попита той.
Джек беше твърде изморен и прекалено разстроен, за да си направи труда да разказва историята си. Всъщност даже не си я спомняше. Предполагаше, че след време и това ще стане.
— На запад — отвърна той. — Докъдето сте вие.
— Аз съм към вътрешността на Илиной.
— Чудесно — каза Джек и заспа.
Големият камион се затъркаля през студената нощ. Касетофонът се въртеше, Чарли Даниълс пееше, фаровете сочеха на запад, бързаха към Илиной.