ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ОСМА
Джек сънува
1.
Разбира се, че Вълк беше с него. Вълк го нямаше вече, но една голяма, вярна сянка се возеше до Джек във всички камиони, пикапи и прашни коли, подрусващи се по шосетата на Илиной. Усмихнатият призрак разкъсваше сърцето му. Понякога момчето виждаше — почти виждаше — как огромната космата фигура на Вълк подскача отстрани, как с лекота препуска по разораните полета. Свободен, Вълк сияеше насреща му с оранжевите си очи. Отместеше ли поглед, Джек чувствуваше отсъствието на ръката му около своята. Сега, когато неговият приятел толкова много му липсваше, споменът за отношението му към Вълк го караше да се черви от срам. Бе искал да го изостави повече пъти, отколкото можеше да преброи. Срамота, срамота. Вълк беше… отне му време да го изрази, но думата наистина бе — благороден. И това благородно същество, така не на мястото си в този свят, бе умряло заради него.
„Аз запазих моето стадо.“ Джек Сойер вече не беше стадото. „Аз запазих моето стадо.“ Понякога шофьорите на камиони или застрахователните посредници, качили странното момче, на което не можеше да се устои, качили го, въпреки че беше мръсно и чорлаво, въпреки че някои от тях никога преди не бяха вземали стопаджии, поглеждаха към него и го виждаха да преглъща сълзите си.
Джек скърбеше за Вълк, докато летеше през Илиной. Някак си бе знаел, че добере ли се веднъж до този щат, няма да има трудности с придвижването по-нататък, и така и излезе. Много често всичко, което трябваше да направи, беше да вдигне палец и да погледне приближаващия се шофьор в очите и толкоз. Повечето от шофьорите даже не се интересуваха от историята. Просто трябваше да обясни с една-две думи защо пътува сам. „Отивам да видя един приятел в Спрингфийлд.“ „Трябва да прибера една кола и да я закарам вкъщи.“ „Аха, тъй значи, добре, добре“ — отговаряха те, но Джек не би могъл да каже дали изобщо го бяха чули. Съзнанието му непрекъснато бе заето с представите как Вълк шляпа в потока в Териториите, за да спаси стадото си, как души уханните хамбургери и облизва хартията, как тика храна в бараката през пролуката под вратата, как влита през стъклото в звукозаписното студио, хвърля се на пътя на куршумите, как започва да се стопява и изчезва… Джек не искаше да вижда всички тези неща отново и отново, но нямаше избор и те извикваха парещи сълзи в очите му.
Малко след Данвил нисичкият петдесетинагодишен мъж с металносива коса и веселото, но непреклонно изражение на човек, който две десетилетия е преподавал на петокласници, крадешком му метна няколко погледа и накрая каза:
— Момко, не ти ли е студено с това яке? Би трябвало да имаш нещо отгоре.
— Само понякога — отвърна Джек.
Според Сънлайт Гардънър дънковите якета бяха достатъчно топли за работа на полето през зимата, но сега студът наистина хапеше.
— На задната седалка имам едно палто. Вземи го. Не, изобщо не се опитвай да ми отказваш. Палтото вече е твое. Повярвай ми, няма да мръзна.
— Но…
— Изобщо нямаш избор. Това вече е твоето палто. Премери го.
Джек се пресегна и изтегли обемистата дреха в скута си. Безформената купчина плат се оказа истински лоден с големи външни джобове и приятно ухаеше на тютюн за лула.
— То ми е старо — каза мъжът. — Държа го в колата просто защото не знам какво да го правя. Миналата година децата ми подариха това, дето е на мен, подплатено е с гъши пух. Така че спокойно го приеми.
Джек се намъкна в голямото палто, сложи го направо върху дънковото яке.
— Страхотно е! — възкликна той.
— Радвам се, че ти харесва. Сега, ако отново се озовеш на някое студено, ветровито шосе, можеш да благодариш на Майлс П. Кигър от Огдън, Илиной, за запазването на кожата си. На твоята… — Майлс П. Кигър сякаш щеше да каже още нещо. За секунда думите му увиснаха във въздуха, а той продължи да се усмихва. След това изведнъж се смути, преглътна усмивката си и рязко врътна глава напред. В сивата светлина на утрото Джек забеляза, че бузите му са покрити с червени белези от шарка.
„На твоята (???) кожа?“
О, не!
На твоята прекрасна кожа. На твоята нежна, гладка, възхитителна… Джек мушна ръце в дълбоките джобове на лодена и загърна палтото около себе си. Майлс П. Кигър от Огдън, Илиной, гледаше право напред.
— Хм! — рече той, досущ като герой от някой комикс.
— Благодаря за палтото — каза Джек. — Наистина. Ще ви бъда благодарен всеки път, когато го нося.
— Е, сигурно. По-добре забрави за това — отвърна Кигър, но за миг лицето му странно заприлича на лицето на бедния Дони Киган, останал в дома „Слънчева светлина“. — Малко по-нататък има едно място, където можем да обядваме, ако искаш. — Гласът му бе измамно спокоен.