Той заключи вратата, изпика се в петносаната напукана мивка в ъгъла, сложи раницата под възглавницата си и легна, стиснал в ръка голямото стъклено топче, което в Териториите се превръщаше в огледало. Вече в просъница смътно долови музика — бърз, горещ джаз. Звучеше толкова тихо, че Джек по-скоро по интуиция отгатна, че водещите инструменти са тромпет и алтсаксофон. „Ричард. Утре ще видя Ричард Слоут“ — сънливо си помисли той и воден от ритъма се плъзна в прегръдките на съня.
Вълк се носеше към него през пуст, задимен пейзаж. Разделяше ги бодлива тел, извита и преплетена във фантастични причудливи форми. Дълбоки ровове прорязваха унищожената земя. Вълк с лекота прескочи един от тях и без малко не се спъна в опънатите телове.
— Внимавай — извика Джек.
Вълк успя да спре, преди да падне върху трите реда тел. Размаха една голяма лапа, за да покаже на Джек, че не е ранен, и след това внимателно прекрачи отгоре.
Джек усети как през него преминава вълна от щастие и облекчение. Вълк не беше умрял, Вълк отново щеше да е с него.
Той прекрачваше през бодливата тел и отново тичаше напред. Разстоянието между тях някак мистериозно се удвояваше. Висящият над безбройните ровове сив дим почти скриваше голямата космата фигура, която се движеше към него.
— Язон! — извика Вълк. — Язон! Язон!
— Тук съм! — изкрещя Джек.
— Язон, не мога да го направя! Вълк не може да го направи!
— Продължавай да се опитваш! По дяволите, не се отказвай!
Вълк спря пред непроходима телена плетеница и през гъстия дим Джек го видя как застава на четири крака и топурка насам-натам в търсене на пролука. Мяташе се ту наляво, ту надясно, изминаваше все по-голямо разстояние и с всяка секунда изглеждаше все по-разстроен. Най-накрая отново се изправи на задните си крака, хвана с ръце обърканото кълбо бодлива тел, направи си дупка и извика през нея:
— Вълк не може! Язон, Вълк не може!
— Обичам те, Вълк — изкрещя Джек през запушената равнина.
— Язон! — излая Вълк. — Внимавай! Те идват за теб! ОЩЕ идват!
— Още кои? — понечи да попита Джек, но не можа. Знаеше. След това или цялото естество на съня се промени, или направо започна друг сън. Той отново беше в разрушеното студио и кабинета в дома „Слънчева светлина“. Въздухът миришеше на барут и обгорена плът. Осакатеното тяло на Сингър лежеше на пода, останките на Кейси висяха през счупената стъклена стена. Джек бе коленичил на пода, люлееше Вълк в ръце и отново знаеше, че Вълк умира. Само че Вълк не беше Вълк.
Джек държеше треперещото тяло на Ричард Слоут и тъкмо Ричард умираше. Изпълнените му с болка очи безцелно се щураха зад увеличителните стъкла на тъмните очила.
— О, не, не — ужасен прошепна Джек. Ръката на Ричард беше разкъсана, гърдите му представляваха каша от плът и окървавена бяла риза. Натрошените кости проблясваха като зъби.
— Не искам да умра — с нечовешки усилия каза Ричард. — Язон, ти не трябва… не трябваше…
— О, не умирай и ти — молеше Джек, — поне ти недей.
Тялото на Ричард се свлече в ръцете му, от гърлото му излезе дълъг, накъсан стон и след това Джек срещна погледа на внезапно прояснените и спокойни очи.
— Язон… — Името, което беше почти подходящо, кротко увисна във вонящия въздух. — Ти ме уби — прошепна Ричард и очите му отново се замъглиха. Тялото му внезапно натежа в ръцете на Джек. В него вече нямаше живот. Язон де Лосиан замръзна от ужас…
… а Джек Сойер скочи в студеното, непознато легло на един от нощните приюти на Дикатър, Илиной, и на жълтеникавата светлина на уличната лампа видя, че струйката пара, излизаща от устата му, е толкова изобилна, сякаш едновременно я издишват двама. Успя да не извика, само защото обхвана устата си с ръце, със своите две ръце, които притискаше така силно, че би могъл да счупи орех. Още една огромна порция въздух напусна дробовете му.
Ричард.
Вълк, тичащ през онзи мъртъв свят и викащ… какво?
„Язон!“
Сърцето на момчето подскочи в гърдите му с решителността на кон, прескачащ ограда.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА
Ричард в училището „Тейър“
1.
На следващата сутрин в единадесет часа изтощеният Джек Сойер свали раницата си в края на голямото игрище, покрито с изсъхнала кафява трева. Долу в ниското двама души с анцузи и бейзболни шапки обработваха с гребла и метли тревната ивица около най-отдалечената група сгради. Вляво от Джек, точно зад червения тухлен гръб на библиотеката, се намираше паркингът на преподавателите. Фасадата на училищния комплекс гледаше към широки порти, преграждащи пътя на трилентова алея за коли, която обикаляше големия вътрешен двор, нашарен от тесни пътеки. Само библиотеката — импозантна постройка от стъкло, стомана и декоративни тухли, стърчеше извън четириъгълния двор. Джек вече бе забелязал, че училището има и втора порта, откъдето се вмъкваше друго шосе, което минаваше пред библиотеката и завършваше със сметище, струпано в окръгления му задънен край, точно до футболното игрище.