Джек тръгна към задната част на учебния корпус. Сухата трева хрускаше под краката му. Студеният вятър го накара да се загърне в разкошното палто на Майлс П. Кигър. Е, поне то изглеждаше ученическо. За разлика от самия него, разбира се. Надяваше се щом учениците се запътят към столовата, да открие стаята на Ричард — вход Б на пансиона „Нелсън“.
На път към карето на вътрешния двор мина между административната сграда на „Тейър“ и един от пансионите на горните класове и през прозорците му дочу ленивото бръмчене на гласове.
2.
Джек хвърли поглед към двора и върху един постамент, висок колкото дърводелски тезгях, забеляза зеленикавата бронзова фигура на попрегърбен старец, разучаващ корицата на дебела книга. Елдър Тейър, предположи момчето. Беше с колосана яка, надиплена вратовръзка и редингот на трансценденталист от Нова Англия. Ненормално наведената му месингова глава сочеше към сградите, в които се намираха класните стаи.
Джек стигна до края на пътеката и зави вдясно. През един от прозорците над главата му изригна внезапен рев — момчета с крясъци скандираха сричките на някакво име, което звучеше като „Етъридж! Етъридж!“, последва взрив от неразбираеми писъци, викове и звуци от придърпването на тежки мебели по дървен под. „Етъридж!“
Джек чу затварянето на врата зад гърба си, хвърли поглед през рамо и видя как някакво високо момче с тъмноруса коса лети надолу по стъпалата на пансиона със скъпите си обувки от естествена кожа. Беше облечено със спортно сако от вълнен плат и вратовръзка. От студа го защитаваше само дълъг шал на жълти и сини карета, увит няколко пъти около врата му. Дългото му лице — едновременно изпито и арогантно, точно сега излъчваше типичното самодоволство на абитуриент. Джек сви глава в раменете си и продължи по пътеката.
— Никой да не мърда! — извика високото момче нагоре към затворения прозорец. — Стойте по местата си, зайци такива!
Джек се насочи към следващата сграда.
— Мърдате столовете — изпищя високият зад гърба му. — Чувам ви! Веднага престанете! — След това яростно подвикна на Джек, който се обърна с разтуптяно сърце. — Веднага се прибирай в пансиона „Нелсън“, който и да си ти. Бързо и незабавно. Бегом!
— Да, господине — смотолеви Джек, обърна се и забърза в посоката, посочена му от младежа.
— Закъснял си поне със седем минути! — изписка Етъридж зад гърба му и Джек, стреснат, заподтичва в тръс. — Бегом казах!
Джек премина от тръс в галоп.
Заслиза надолу по склона (надяваше се, че това е правилният път — във всеки случай натам бе гледал Етъридж) и забеляза как една дълга черна лимузина тъкмо се плъзва през главната порта и запъпля по алеята към вътрешния двор. Помисли си, че седящият зад тъмните прозорци едва ли ще е нещо толкова обикновено като родител на второкурсник в „Тейър“.
Дългата черна кола напредваше нахално бавно.
„Аман — помисли си Джек, — вече навсякъде ми се привиждат призраци.“
Въпреки това просто стоеше като истукан и гледаше как лимузината стига до началото на двора и спира, а моторът продължава да бръмчи. Шофьор-негър с рамене на полузащитник изскочи иззад волана и отвори задната врата. Непознат мъж, възрастен и белокос, с усилия се измъкна от задната седалка на лимузината. Под черното му палто се подаваха снежнобяла риза и внушителна черна връзка. Той кимна на шофьора и се затътри през двора към главната сграда. Изобщо не погледна към Джек. Шофьорът претенциозно проточи шия и погледна нагоре, сякаш размишляваше дали е възможно да завали сняг. Джек отстъпи назад и изчака старецът да се изкачи по стъпалата на административната сграда. Шофьорът продължаваше показното изучаване на небето. Джек предпазливо продължи да отстъпва към сградата и в момента, в който стената й го скри, се обърна и затича.
Пансионът „Нелсън“ се оказа триетажна тухлена сграда в другия край на двора. Два от прозорците на приземния етаж показаха на Джек дузина второкурсници, които се възползуваха от привилегиите си и четяха излегнати на кушетки, играеха карти на масички за кафе или лениво зяпаха нещо, което най-вероятно беше телевизор, поставен под прозорците.