Някъде нагоре по хълма се хлопна врата и Джек мерна високия рус Етъридж горделиво да крачи към собствената си сграда, доволен, че се е справил с престъпленията на първокурсниците.
Джек продължи покрай фасадата на пансиона и студеният вятър заплющя в лицето му, веднага щом зави зад ъгъла, където само след няколко стъпки имаше тясна врата, табела (този път дървена, бяла с черни готически букви), на която пишеше „Вход 5“, и редица прозорци, стигаща чак до следващия ъгъл.
И изведнъж пред третия прозорец — о, облекчение! Ричард Слоут — със здраво наместени зад ушите очила, стегната вратовръзка и поизцапани с мастило ръце — седеше изправен на бюрото си и задълбочено четеше някаква дебела книга. Беше обърнат странично към Джек, който имаше време добре да разгледа скъпия, добре познат профил, преди да потропа на стъклото.
Главата на Ричард отскочи от книгата. Изненадан и уплашен от внезапния шум, той ядно се втренчи навън.
— Ричард — тихо прошепна Джек и бе възнаграден от вида на учуденото лице на приятеля си, който изглеждаше почти обезумял от изненада. — Отвори — беззвучно, само с устни, каза той.
Ричард стана. Движеше се бавно като човек в шок. Джек със знаци му показа да отвори прозореца. Той се приближи, опря ръце на перваза и за миг строго се втренчи в него. Краткият, критичен поглед беше присъда за мръсното лице, дългата немита коса и най-вече за ненадейната му поява. „Къде по дяволите беше досега?“ После Ричард отвори прозореца и каза:
— Е, повечето хора обикновено използуват вратата.
— Така е — почти засмян отвърна Джек. — Когато стана като повечето хора, вероятно и аз ще го правя. Дръпни се малко.
Ричард отстъпи назад.
Джек се надигна, хвана се за перваза и се прехвърли вътре.
— Уф!
— Все пак е хубаво, че те виждам — каза Ричард, — но почти веднага трябва да тръгвам за обяд. Можеш да вземеш един душ, ако искаш. Всичко живо ще бъде в столовата. — Той млъкна, сякаш решил, че е говорил твърде дълго.
Джек почувствува, че приятелят му ще изисква внимателно отношение.
— Можеш ли да ми донесеш малко храна? Наистина умирам от глад.
— Страхотно! — възкликна Ричард. — Първо побъркваш всички, включително баща ми, като се хукваш нанякъде, после се вмъкваш тук като крадец и сега искаш да ти открадна храна. Наистина страхотно. Няма що! Даже знаменито!
— Ще трябва доста да си поговорим.
— Ако — рече Ричард и леко се наведе напред с ръце в джобовете си, — ако още днес тръгнеш обратно към Ню Хампшир или ми разрешиш да се обадя на татко да дойде и да те закара, ще ти свия малко храна.
— Искам да говоря за всичко с теб, Ричи. За всичко. Със сигурност съм готов да говоря и за връщане обратно.
Ричард кимна.
— Къде беше всъщност, по дяволите? — Очите му горяха зад дебелите стъкла. После изведнъж изненадано премигнаха. — И как за Бога можеш да обясниш начина, по който ти и майка ти се отнасяте с баща ми? Хайде, Джек, наистина смятам, че трябва да се върнеш в Ню Хампшир.
— Ще се върна. Обещавам. Но първо трябва да намеря нещо. Мога ли да седна някъде? Изморен съм до смърт.
Ричард кимна към леглото си, а после — типично за него посочи с ръка стола пред бюрото, който се намираше по-близо до Джек.
В коридора се хлопаха врати. Покрай вратата се влачеха крака, чуваха се високи гласове.
— Чете ли за дома „Слънчева светлина“? Аз бях там. Двама от приятелите ми загинаха и повярвай, Ричард, единият беше вълкодлак.
Лицето на Ричард се смръщи.
— Това е изумително съвпадение, понеже…
— Наистина бях в дома „Слънчева светлина“, Ричард.
— Така да е. Добре. След половин час ще се върна с малко храна и ще ти кажа кой живее в съседната стая. Но това са редовните ти измишльотини от типа „Сийбрук Айланд“, нали? Кажи ми истината!
— Дааа, нещо такова, струва ми се. — Джек смъкна палтото на Майлс П. Кигър от раменете си и то увисна върху облегалката на стола.
— Скоро се връщам — каза Ричард и несигурно му махна от прага.
Джек изхлузи обувките си и затвори очи.
3.
Разговорът, определен от Ричард като „измишльотини от типа Сийбрук Айланд“ и за който Джек също си спомняше, се бе състоял в края на последното им посещение в едноименния курорт.
Двете семейства бяха почивали заедно почти всяка година, докато Фил Сойер беше жив. През първото лято след смъртта му Морган Слоут и Лили Кавано се опитаха да продължат традицията и ангажираха места за четиримата в огромния стар хотел на Сийбрук Айланд, Южна Каролина, мястото на най-щастливите им лета. Експериментът не стана.