Момчетата бяха свикнали да бъдат заедно. Освен това бяха свикнали и с места като Сийбрук Айланд. Ричард Слоут и Джек Сойер през цялото си детство бяха преброждали хотелите на курорта, неуморно бяха галопирали по кафеникавите му плажове, но сега атмосферата мистериозно се бе променила. В живота им се беше промъкнала неочаквана сериозност, странна скованост.
Смъртта на Фил Сойер бе променила самите багри на бъдещето. През последното лято в Сийбрук Джек почувствува, че може би не иска да седи на стола зад бюрото на баща си, че иска повече от живота. Повече какво? Той знаеше — и това бе едно от малкото неща, които наистина знаеше, че страстното му желание да получи повече е свързано със сънищата наяве. И когато започна да го усеща в себе си, разбра и нещо друго — неговият приятел Ричард всъщност не само беше неспособен да почувствува същността на това „повече“, а даже съвсем определено се стремеше към пълната му противоположност. Ричард искаше по-малко. Ричард не искаше нещо, което не би могъл да уважава.
Двете момчета се бяха измъкнали в ленивия промеждутък, характеризиращ часовете между обяда и следобедните коктейли в добрите курорти. Всъщност не бяха се отдалечили много. Седяха на склона на покрития с борове хълм от задната страна на хотела. Под тях проблясваше водата на огромния правоъгълен басейн, където Лили Кавано Сойер прилежно и без усилия изминаваше дължина след дължина. На една от масите встрани от басейна загърнат в дългия си мъхнат халат, с джапанки на краката, бащата на Ричард хапваше двоен сандвич с препечен хляб, като в същото време не преставаше да върти бизнес по телефона.
— Нещо такова ли искаш? — попита Джек.
Ричард седеше до изтегнатия си приятел и както обикновено беше с книга в ръка. „Животът на Томас Едисон“. Изглеждаше малко смутен от въпроса.
— Когато порасна ли имаш предвид? Знам, че приличам на човек, комуто не може да се угоди, но не знам дали го искам, или не.
— Наясно ли си какво искаш, Ричард? Винаги си казвал, че имаш желание да бъдеш химик-изследовател. Какво означава това?
— Означава, че искам да бъда химик-изследовател — усмихна се той.
— Разбираш какво имам предвид, нали? Какъв е смисълът човек да бъде химик? Мислиш ли, че това ще ти доставя удоволствие? Мислиш ли, че ще успееш да откриеш лекарство против рака, да спасиш живота на милиони хора?
Ричард го погледна съвсем открито, очите му изглеждаха уголемени зад очилата, които бе започнал да носи преди четири месеца.
— Не, не смятам, че някога ще успея да излекувам рака. Но не в това е въпросът. Въпросът е да се открие как функционират нещата, понеже те всъщност се движат в някакъв определен ред, независимо как ни се струва отстрани. Човек би могъл да открие поне част от него.
— От реда ли?
— Да. Защо се усмихваш така?
— Сега сигурно ще ме помислиш за побъркан, но аз бих искал да открия нещо по-просто, нещото, което кара всички тези богаташи да гонят топките за голф и да се надвикват по телефоните. Не ти ли се струва, че всичко това започва да става отвратително?
— То вече е отвратително — напълно сериозно отвърна Ричард.
— Не си ли мислиш понякога, че животът би могъл да ни предостави нещо по-приятно от реда? — Втренчи се в невинното, скептично лице на Ричард. — Не си ли мечтаеш за малко вълшебство, Ричи?
— Знаеш ли, понякога си мисля, че ти просто копнееш за хаос — каза Ричард и леко се изчерви. — Смятам, че ми се подиграваш. Ако наистина мечтаеш за вълшебства, значи искаш да направиш на пух и прах всичко, в което вярвам. На практика отричаш реалността.
— Може би не съществува само една-единствена реалност.
— В „Алиса в страната на чудесата“ със сигурност! — ядоса се Ричард.
Той тръгна между боровете и Джек за пръв път осъзна, че разговорът, предизвикан от неговите усещания за сънищата наяве, бе вбесил приятеля му. След секунди с помощта на дългите си крака Джек настигна Ричард.
— Не ти се подигравах. Просто бях любопитен защо винаги казваш, че искаш да бъдеш химик.
Ричард спря и трезво го погледна.
— Само престани да ме докарваш до лудост с подобни фантасмагории. Сигурно Сийбрук Айланд те тласка към такива разговори. Но и без най-добрият ти приятел тотално да се е пернал, е трудно да бъдеш един от десетината нормални хора в Америка.
И след този ден Ричард Слоут се наежваше при какъвто и да било признак на фантазьорство от страна на Джек, класифицираше го като „измишльотина от типа Сийбрук Айланд“ и незабавно сменяше темата.
4.
Джек, изкъпан и със залепнала към главата мокра коса, лениво разгръщаше книгите върху бюрото на Ричард и го чакаше да се върне от столовата. Тъкмо се чудеше дали предстоящият разговор нямаше да бъде по-лесен, ако вместо учебника по органична химия и разни математически ребуси на бюрото лежеше „Властелинът на пръстените“, и Ричард се вмъкна през вратата. Носеше петносана хартиена салфетка, в която явно имаше доста храна.