— Какво дадоха за обяд? — попита Джек.
— Имаш късмет. Панирани пилета. Едно от малкото неща, които сервират тук, без да те накарат да съжаляваш животното, което е трябвало да умре, за да стане част от менюто.
Ричард подаде мазната салфетка на Джек. Четирите дебели, големички парчета пиле ухаеха невероятно приятно и той незабавно се нахвърли върху тях.
— Откога си започнал да ядеш, сякаш го правиш за последен път? — Ричард побутна очилата върху носа си и седна на тясното легло. Кафявото пуловерче, което носеше под вълненото си сако, прилежно бе напъхано под колана на панталоните му. За миг Джек изпита силно безпокойство. Зачуди се дали наистина е възможно да говори за Териториите с човек, който е толкова стегнат, та чак си е загащил пуловера.
— За последен път ядох вчера около обяд — кротко каза той. — Просто съм малко гладен, Ричард. Благодаря ти, че ми донесе от пилето. Страхотно е. Най-доброто пиле, което някога съм ял. Ти наистина нямаш грешка, особено като знам, че с тази постъпка рискуваш да те изключат.
— Струва ти се като на шега, нали? — сопна се Ричард и се намръщи. — Ако някой те намери тук, аз вероятно наистина ще бъда изключен. Така че не виждам нищо смешно. Трябва да измислим как да те върнем в Ню Хампшир.
Мълчание. Преценяващ поглед от страна на Джек, твърд поглед от Ричард.
— Разбирам, че искаш да ти обясня какво правя, Ричард — с пълна уста започна Джек, — и повярвай ми, няма да бъде лесно.
— Сигурно знаеш, че не изглеждаш същият — въздъхна Ричард. — Изглеждаш… по-голям. И това не е всичко. Променил си се.
— Знам, че съм се променил. И ти би се променил, ако беше с мен от септември насам. — Джек се усмихна, погледна към смръщения Ричард, облечен като послушен син, и разбра, че никога няма да може да каже на приятеля си за баща му. Просто не беше способен на това. Ако събитията го свършеха вместо него, добре, но неговото сърце не беше толкова жестоко, та да направи тези ужасни разкрития.
Ричард продължаваше да се мръщи насреща му, очевидно очакваше началото на историята.
Може би за да отложи мига, в който трябваше да се опита да убеди Ричард Рационалния в невероятното, Джек попита:
— Момчето от съседната стая напуска ли училището? През прозореца видях, че на леглото му има куфари.
— Да, това е много интересно. Имам предвид, че е интересно в светлината на това, което ти ми каза. То напуска, всъщност вече си тръгна. Някой ще дойде за нещата му, предполагам. Бог знае що за фантасмагории ще съчиниш от цялата история, но в съседната стая живееше Руел Гардънър. Синът на проповедника, управлявал дома, от който твърдиш, че си избягал. — Ричард пренебрегна внезапния пристъп на кашлица, споходил приятеля му. — Трябва да кажа, че общо взето Руел беше всичко друго, но не и нормално момче от пансиона, и едва ли някой тук особено съжалява, че си отива. Тъкмо когато се разчу историята, че в дома, управляван от баща му, умират деца, той получи телеграма да напусне „Тейър“.
Джек бе изплюл хапката пиле, която насмалко не го задави.
— Синът на Сънлайт Гардънър, така ли? Този човек има син! И той е бил тук?
— Дойде в началото на срока. Точно това се опитвах да ти кажа преди да ме прекъснеш.
Изведнъж училището „Тейър“ се стори на Джек заплашително по начин, който Ричард никога не би разбрал.
— И що за човек беше той?
— Садист — просто отвърна Ричард. — Понякога наистина дочувах странни звуци в стаята му. Веднъж на сметището видях захвърлена мъртва котка без уши и очи. А той изглежда тъкмо като човек, който с радост би измъчвал котка. И някак си все ми се струваше, че мирише като гранясала английска кожа. — Помълча тъкмо колкото трябва и след това попита: — Ти наистина ли беше в дома „Слънчева светлина“?
— Цели тридесет дни. Домът бе истински ад или поне адът му е най-близък роднина. — Джек си пое дъх и погледна смръщеното, но поне отчасти убедено лице на приятеля си. — Знам, че ти е трудно да го преглътнеш, Ричард, но човекът с мен беше вълкодлак. И ако не беше убит, докато ми спасяваше живота, щеше да е тук сега.
— Вълкодлак. Козина по дланите на ръцете. Превръща се в жадно за кръв чудовище при всяко пълнолуние.
Ричард замислено огледа малката стая. Джек изчака, докато очите им отново се срещнат.