След това коридорът отново се изпълни със стъпки.
Джек смътно дочу глухото дънене на уредбата на горния етаж и отново разпозна една от плочите на „Блу Ойстър Кълт“. Някой спря отвън пред вратата. Джек се спусна и я отвори.
На прага стоеше Ричард. Две русокоси момчета хвърлиха поглед към стаята и продължиха надолу по коридора.
— Къде ходиш цял следобед? — попита Джек.
— Да ти кажа, случиха се странни неща. Отмениха всички следобедни часове. Господин Дъфри даже не разреши на никого да си остави нещата в шкафчетата в класните стаи. И след това всички трябваше да отидем на баскетбол, което беше още по-странно.
— Кой е господин Дъфри?
Ричард го погледна така, сякаш тъкмо е паднал от луната.
— Кой е господин Дъфри ли? Ами че директорът, разбира се. Ти нищо ли не знаеш за това училище?
— Не, но вече ми хрумнаха едно-две неща. И какво странно имаше в днешната тренировка?
— Спомняш ли си, че ти казах, че някакъв приятел на треньора Фрейзър ще го замества днес? Беше ни предупредил изрично да не го излагаме и аз си мислех, че колегата му ще е някоя бивша звезда, някой истински баскетболен змей. Училището „Тейър“ няма особени спортни традиции. Във всеки случай смятах, че човекът, който го замества, ще бъде по-специален.
— Позволи ми да отгатна. Новият изглеждаше така, сякаш никога не е имал нищо общо със спорта.
Ричард озадачено вдигна брадичка.
— Да, определено. — Замислено погледна Джек. — През цялото време пушеше. Косата му беше дълга и наистина мазна. Изобщо не изглеждаше като треньор, а по-скоро като човек, когото повечето треньори с радост биха стъпкали, право да ти кажа. Даже очите му изглеждаха странни. Обзалагам се, че пуши марихуана. — Подръпна пуловера си. — Не мисля, че знаеше каквото и да било за баскетбола. Изобщо не ни накара да направим упражненията, които следват след загряването. Ние просто тичахме и хвърляхме към кошовете, а той ни подвикваше. И се смееше, сякаш играещите баскетбол момчета са най-нелепото нещо, което е виждал през целия си живот. Да си чувал някога за треньор, на когото собствените му занимания са смешни? Загряването също беше странно. Той каза: „Хайде, понапрегнете се малко“, запали си цигара и остави всичко на самотек. Няма броене, няма крачки. После нареди да потичаме и това е. Изглеждаше… някак си див. Мисля, че утре ще се оплача на треньора Фрейзър.
— Аз не бих се оплакал нито на него, нито на директора.
— О, ясно. Според теб господин Дъфри е един от тях. Един от жителите на Териториите.
— Или работи за тях — добави Джек.
— Не виждаш ли, че ставаш смешен? Така натикваш всичко в един и същи модел. Щом нещо не върви както трябва — там! Не става ли твърде лесно? Човек не може да обяснява всичко така. Това е чиста лудост. Правиш връзки, които не съществуват.
— И виждам неща, дето ги няма.
— Ти го каза. — Ричард сви рамене, но въпреки безгрижния жест лицето му изглеждаше разстроено.
— Чакай малко. Спомняш ли си, че ти разказах за сградата, която се срути в Ангола, Ню Йорк?
— „Рейнбърд Тауърс“ ли?
— Каква памет! Мисля, че инцидентът стана по моя вина.
— Джек, ти си…
— Луд, знам. Виж, някой ще надуе ли свирката, ако отидем да видим вечерните новини?
— Съмнявам се. Повечето от момчетата си учат по това време. Защо?
„Понеже искам да знам какво ново-вехто наоколо — помисли си Джек. — Имало ли е наблизо сладки пожарчета, елегантни земетресенийца, знаци, че те са преминали и идват. За мен! За нас!“
— Имам нужда от смяна на пейзажа, Ричард — каза Джек и го последва надолу по бледозеления коридор.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА
„Тейър“ отива по дяволите
1.
Джек пръв усети промяната и разбра какво става. Същото се беше случило и преди, докато го нямаше Ричард, и той веднага го почувствува.
Пищящият хевиметъл от „Татуирания вампир“ на „Блу Ойстър Кълт“ беше замлъкнал. Телевизорът в приемната, от чийто екран вместо новините кудкудякаха героите на някакъв сериал, изведнъж стихна.
Ричард се обърна към Джек и отвори уста.
— Тая работа хич не ми харесва, приятелю — изпревари го Джек. — Местните тамтами спряха и стана твърде тихо.
— Ха-ха — едва-едва каза Ричард.
— Ричи, мога ли да те попитам нещо?
— Да, разбира се.
— Страхуваш ли се?
Лицето на Ричард говореше, че повече от всичко на света би искал да каже: „Не, разбира се, че не. По това време в пансиона «Нелсън» винаги е тихо“. За нещастие Ричард бе напълно неспособен да лъже. Скъпият Ричард! Джек усети прилив на обич.