— Да. Малко.
— Мога ли да те попитам още нещо?
— Сигурно.
— Защо и двамата шепнем?
Известно време Ричард го гледа, без да отвърне, после отново тръгна по зеления коридор.
Вратите на стаите по другия коридор зееха широко отворени или открехнати. Джек долови много позната миризма да излиза на талази от номер 4, леко бутна полуотворената врата с върховете на пръстите си и попита:
— Кой от тях е наркоман?
— Какво? — несигурно възкликна Ричард.
Джек сбърчи нос и шумно подуши.
— Не усещаш ли?
Ричард се върна и надникна в стаята. Двете настолни лампи светеха. Разтворен учебник по история лежеше върху едното бюро, брой на „Хеви Метъл“ — върху другото. По стените висяха плакати: Коста Дел Сол; Фродо и Сам, упорито запътени през задимените равнини на Мордор към замъка на Саурон; Еди Ван Хален. От лежащите върху разтворения брой на „Хеви Метъл“ слушалки се носеше тиха музика.
— След като могат да те изключат само защото си разрешил на приятел да преспи под леглото ти, много се съмнявам, че за пушене на наркотици весело ще те потупат по рамото, нали така?
— Разбира се, че щете изключат. — Ричард гледаше димящата цигара като хипнотизиран и Джек си помисли, че приятелят му е по-ужасен и по-объркан от всякога, че е по-зашеметен даже от днес следобед, когато той му бе показал заздравяващите рани между пръстите си.
— Пансионът „Нелсън“ е празен.
— Не ставай смешен! — остро го сряза Ричард.
— И все пак е така. Ние сме единствените останали. А човек не може да изведе тридесет и кусур момчета от едно общежитие, без да се чуе звук. Те не само са излезли, те просто са изчезнали.
— Отвъд в Териториите, предполагам!
— Не знам. Може би са още тук, но на малко по-различно ниво. Може би са там. Може би са в Кливланд, но със сигурност не са, където сме ние.
— Затвори тази врата — рязко каза Ричард и когато Джек не изпълни достатъчно бързо нареждането му, се пресегна и я затвори сам.
— Защо не я загасиш?…
— Изобщо не искам да я докосвам — отвърна Ричард. — Знаеш, че трябва да съобщя за това. Трябва да докладвам на господин Хейуд.
— Би ли го направил? — смаян попита Джек.
Ричард изглеждаше огорчен.
— Не… сигурно не. Но това не ми харесва.
— Противоречи на установения ред, а? — подсмихна се Джек.
— Да. — Очите на Ричард гневно проблясваха зад очилата, съобщаваха му, че е точно така, че правилно е отгатнал и ако не му харесва, много му здраве. — Искам да знам какво става тук и повярвай, наистина ще открия — заяви той и отново се запъти надолу по коридора.
„Ричи, то може да се окаже доста по-опасно за здравето ти от марихуаната“ — помисли си Джек и го последва.
2.
Стояха във фоайето и гледаха навън. Ричард сочеше към двора. В последните отблясъци замираща светлина Джек видя тайфа момчета, които безцелно се мотаеха около зеленикавата бронзова статуя на Елдър Тейър.
— Те пушат! — сърдито извика Ричард. — Пушат насред двора!
Джек веднага се сети за миризмата на марихуана в коридора.
— Така е. Пушат и то съвсем не цигарите, които човек може да си купи от автоматите на улицата.
Ричард ядно почука с кокалчетата си по стъклото. Джек видя, че приятелят му е забравил странно обезлюденото общежитие, забравил е облечения с кожено яке и непрестанно пушещ заместник на треньора си, забравил е неговите собствени несъмнени психически отклонения. Изражението върху лицето му казваше: „Щом тайфа момчета се шляят наоколо и пушат марихуана досами статуята на основателя на това училище, значи някой се опитва да ми докаже, че земята е плоска или че нечетните числа се делят на две цели, или нещо точно толкова нелепо!“
Сърцето на Джек беше изпълнено с жалост към Ричард, но в същото време той изпитваше и възхищение от него заради смелостта да има становище, което сигурно се струва твърде реакционно и даже ексцентрично на съучениците му. Отново се зачуди дали приятелят му ще може да понесе ударите, които вероятно ги очакваха.
— Ричард, тези момчета не са от „Тейър“, нали?
— Боже мой, Джек, ти наистина си откачил. Всички са от горния клас и аз ги познавам до един. Момчето с разперената кожена шапка е Норингтън. Онзи със зелените панталони е Бъкли. Виждам Гарсън… Литълфийлд… до него с шала е Етъридж.
— Сигурен ли си, че е Етъридж?
— Разбира се, че е той! — извика Ричард, после изведнъж отвори прозореца и се надвеси навън в студа.
Джек го дръпна назад.
— Ричард, моля те, чуй…
На Ричард и през ум не му минаваше. Той се отскубна от ръцете му и извика:
— Хей!