„Не, не им привличай вниманието. За Бога, Ричард…“
— Хей, вие! Етъридж! Норингтън! Литълфийлд! Какво по дяволите правите там?
Избухна груб смях. Човекът, който носеше шала на Етъридж, се обърна и леко наклони глава, за да погледне нагоре към тях. Светлините от библиотеката и последните отблясъци на зимния залез осветиха лицето му. Ричард притисна устата си с ръце.
Дясната половина на открилото се пред тях лице наистина приличаше малко на познатото лице на Етъридж — на един по-стар Етъридж, на един Етъридж, ходил на много места, където послушните ученици не ходят, и вършил много неща, които прилежните ученици не вършат. Лявата половина представляваше безформена маса от белези. Лъщяща полусфера, която сигурно беше око, надничаше от някакъв кратер в неравната плът под челото. Приличаше на стъклено топче, дълбоко натикано в полуразтопена лой. Един-единствен дълъг зъб стърчеше от левия ъгъл на устата му.
„Неговият двойник — абсолютно убедено си помисли Джек. — Долу стои двойникът на Етъридж. Дали и останалите са двойници? Двойникът на Литълфийлд и двойникът на Норингтън и двойникът на Бъкли и така нататък и така нататък? Изключено е, нали?“
— Слоут! — кресна мнимият Етъридж и провлече крака към пансиона „Нелсън“. Сега светлината от уличните лампи падаше директно върху обезобразеното му лице.
— Затвори прозореца — прошепна Ричард. — Затвори прозореца. Сгрешил съм. Той някак си прилича на Етъридж, но не е той, може би е неговият по-голям брат, може би някой е хвърлил киселина от акумулатор или нещо такова в лицето на брат му и сега той е луд, но това не е Етъридж, така че затвори прозореца, Джек, веднага го…
Долу мнимият Етъридж направи още крачка към тях. Ухили се. Езикът му, ужасно дълъг, изпадна от устата му като развързана празнична панделка.
— Слоут! — изкрещя той. — Дай ни Пътника!
Джек и Ричард уплашено подскочиха и се спогледаха с озадачени лица.
В нощта се понесе вой… понеже вече наистина беше нощ и тъмата бе погълнала здрача.
Джек срещна погледа на Ричард и за миг съзря в очите му истинска омраза, от тях сякаш надничаше баща му. „Защо ти трябваше да идваш тук, Джек? А? Защо трябваше да ме забъркваш в цялата тази кочина? Защо, по дяволите, ми домъкна проклетите кретенщини от Сийбрук Айланд?“
— Искаш ли да си отида? — кротко попита Джек.
Разрушителният гняв сякаш се задържа още миг в очите на Ричард и след това се смени с обичайната му доброта.
— Не — каза той и разстроено прекара ръце през косата си. — Не, никъде няма да ходиш. Там навън… навън има зли кучета, Джек. Бесни кучета се въртят в двора на „Тейър“! Искам да кажа… видя ги, нали?
— Да, наистина ги видях, Ричи — тихо отвърна Джек, а Ричард отново прекара ръце през косата си и окончателно я разроши. Приятелят му, обикновено стегнат и спретнат, започваше да прилича малко на добродушния смахнат изобретател Джиро Гиърлус, братовчед на Доналд Дък.
— Трябва да се обадя на Бойнтън, той е охрана — каза Ричард. — Точно това трябва да направя! Да се обадя на Бойнтън или на градската полиция, или…
Откъм дърветата в срещуположната страна на двора се надигна вой, висок треперлив вой, който наистина беше почти човешки. Ричард погледна нататък с безсилно разтреперана като на някой старец уста. После умолително спря очите си върху Джек и прошепна:
— Моля те, затвори прозореца. Тресе ме. Май съм се простудил.
— Сигурно — каза Джек и го затвори.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ВТОРА
„Дай ни Пътника!“
1.
— Ричард, ела да ми помогнеш — изръмжа Джек.
— Не искам да местя бюрото — отвърна Ричард. Гласът му беше като на своенравно дете. Тъмните кръгове под очите му изглеждаха по-дълбоки, отколкото във фоайето. — Не му е там мястото.
Навън отново се надигна вой.
С преместеното пред вратата легло стаята изглеждаше някак нереална. Ричард стоеше прав в средата, оглеждаше се и примигваше. После се приближи до леглото. Безмълвно издърпа едно от одеялата и го подаде на Джек, смъкна и второто и го постла на пода. Извади от джоба си няколко банкноти и шепа дребни монети и внимателно ги остави върху бюрото. След това легна в средата на одеялото, загъна го около себе си и замря на пода, без да си свали очилата. По лицето му бе изписано мълчаливо отчаяние.
Сънливата тишина отвън се нарушаваше единствено от далечно ръмжене на големи камиони по магистралата. Целият пансион злокобно мълчеше.
— Не искам да говоря за това отвън — изведнъж рече Ричард. — Просто искам да спя.
— Добре, Ричард. Няма да говорим за него.
— Лека нощ, Джек.
— Лека нощ, Ричард.