В изнурената и ужасно изморена усмивка на Ричард имаше сърдечна приветливост, достатъчна едновременно да стопли и да жегне сърцето на Джек.
— Все още се радвам, че дойде. Утре сутрин ще говорим за всичко това. Сигурен съм, че тогава ще има повече смисъл. Поне температурата ми ще е спаднала.
Ричард се обърна на дясната си страна и затвори очи. След пет минути, въпреки твърдия под, дълбоко спеше.
Джек седеше и гледаше навън в тъмнината. От време на време виждаше светлините на минаващите по Спрингфийлд Авеню коли. Сегиз-тогиз имаше чувството, че не само светлините на фаровете, а и светлините на уличните лампи изчезват напълно, сякаш цялото училище „Тейър“ се изплъзваше от реалността и увисваше в преддверието на ада за секунда-две, преди отново да се върне на мястото си.
Вятърът се усилваше. Джек го чуваше как събаря последните замръзнали листа от дърветата в двора, чуваше го как блъска един в друг клоните отвън и те тракат като кости, чуваше ледените му писъци между сградите.
2.
— Двойникът на Етъридж идва насам — напрегнато възкликна Джек. Беше минал около час.
— Закогоговориш?
— Няма значение. Спи си. Едва ли искаш да го видиш.
Но Ричард вече беше седнал. Очите му бяха привлечени от двора, още преди да успеят да се фокусират върху изгърбената, някак си разкривена фигура, която се приближаваше към сградата на пансиона, и той изхълца ужасен и уплашен. Бръшлянът отсреща, който и сутринта бе изглеждал като скелет, но все пак зеленееше, сега жълтееше грозно.
— Слоут! Дай ни Пътника!
Изведнъж всичко, което Ричард искаше, бе отново да заспи и да спи, докато му мине грипът (бе се събудил убеден, че това със сигурност е грип; не просто настинка или температура, а истински грип), защото грипът и температурата, само те му докарваха ужасните изкривени халюцинации. Въобще не биваше да стои до онзи отворен прозорец… или преди това да пуска Джек през прозореца на стаята си. И щом си го помисли, незабавно дълбоко се засрами.
3.
Джек метна бърз кос поглед на Ричард и от бледото му лице и изпъкнали очи разбра, че приятелят му продължава да е на границата между съня и действителността.
Съществото отвън беше ниско. Стоеше върху покритата със скреж трева като трол, изпълзял изпод някой мост, ръцете му (с дълги нокти) висяха почти до коленете. Беше облечено с военна пелерина с качулка. Над левия му джоб имаше плочка с надпис „Етъридж“. Якето му висеше отворено с разкопчан цип. Под него Джек видя овехтяла смачкана риза с тъмно петно, което можеше да е от кръв или от повръщано. Носеше набръчкана синя вратовръзка, в чийто рипсен плат бе избродирано мъничко златно Е-главно, няколко репея бяха забодени върху нея като гротескни игли за вратовръзка.
Само половината от това ново лице на Етъридж се движеше както трябва. По косата му имаше кал, по дрехите му — листа.
— Слоут! Дай ни Пътника!
Джек отново погледна надолу към чудноватия двойник на Етъридж и очите му, които сякаш вибрираха в дупките си досущ като трептящи камертони, го сграбчиха и задържаха. С усилие откъсна поглед от тях.
— Ричард! Не поглеждай в очите му!
Ричард не отвърна. Като опиянен се взираше надолу в ухиления трол — новата версия на Етъридж.
Джек уплашен бутна приятеля си с рамо.
— Ох — каза Ричард. После изведнъж грабна ръката на Джек и я притисна към челото си. — Горещ ли съм?
Джек отдръпна ръка от челото му, топло, но в никакъв случай горещо.
— Много — излъга той.
— Знаех си аз — с истинско облекчение въздъхна Ричард. — Трябва да отида до амбулаторията, Джек. Май имам нужда от антибиотик.
— Дай ни го, Слоут!
— Хайде да преместим бюрото пред прозореца — каза Джек.
— Ти не си в опасност, Слоут! — извика Етъридж. Хилеше се успокояващо, дясната половина на лицето му се хилеше успокояващо, лявата само се зъбеше като труп.
— Как е възможно толкова много да прилича на Етъридж? — с някакво обезпокоително, зловещо спокойствие попита Ричард. — Как е възможно гласът му да се чува през стъклото така ясно? И какво му е на лицето? — Гласът му се поизостри и си възвърна част от предишната уплаха, а последният му въпрос сякаш бе най-жизненоважният въпрос на света, поне за него: — Джек, откъде мислиш, че е взел връзката на Етъридж?
— Не знам, Ричи. Положително отново сме на Сийбрук Айланд и смятам, че свят ще ни се извие, преди да се отървем.
— Дай ни го, Слоут, или ще влезем и ще го вземем! — Етъридж-тролът се ухили жестоко като канибал и показа единствения си зъб.
— Изпрати навън Пътника, Слоут, той е мъртъв! Той е мъртъв и не го ли изриташ скоро, наистина ще усетиш, миризмата му, когато започне да вони!