— Помогни ми да преместим бюрото! — изсъска Джек.
— Добре — въздъхна Ричард. — Да, добре. Ще преместим бюрото и след това ще легна долу, а пък до амбулаторията ще прескоча по-късно. Как мислиш, Джек? Какво ще кажеш? Това добър план ли е? — Лицето му молеше Джек да потвърди, че планът наистина е добър.
— Ще видим. Дай да караме поред. Първо бюрото. Те може би ще започнат да хвърлят камъни.
4.
Скоро Ричард започна да бълнува и да стене в съня, който отново го бе оборил. Това беше достатъчно лошо, но когато от ъгълчетата на очите му потекоха сълзи, стана по-лошо.
— Не мога да го дам — стенеше Ричард с плачлив опърничав глас на петгодишно дете. Джек го гледаше, а по кожата му лазеха студени мравчици. — Не мога да го дам, искам да дойде татко, моля ви, нека някой да ми каже къде е моят татко, той влезе в дрешника, но сега го няма там, искам моя татко, той ще ми каже какво да правя, моля…
Един камък счупи прозореца. Джек изпищя.
Камъкът се удари в гърба на изправеното пред прозореца бюро. Парчета стъкло се разлетяха през пролуките вляво и вдясно и се разбиха на пода.
— Дай ни Пътника, Слоут!
— Не мога — стенеше Ричард и се въртеше в одеялото.
— Дай ни го! — изкиска се отвън друг виещ глас. — Ние ще го върнем на Сийбрук Айланд, Ричард! Ще го върнем на Сийбрук Айланд, където му е мястото!
Нов камък. Джек инстинктивно се сви, въпреки че и той отскочи от гърба на бюрото. Кучета виеха, лаеха и ръмжаха.
— Никакъв Сийбрук Айланд — стенеше Ричард в съня си. — Къде е моят татко? Искам да излезе от дрешника! Моля, моля без измишльотините на Сийбрук Айланд, моля…
Джек коленичи и заразтърсва Ричард толкова силно, колкото можеше, и му говореше да се събуди, понеже всичко е само сън, да се събуди, за Бога, да се събуди!
— Моля-моля-моля. — Дрезгав, нечовешки хор от гласове се надигна отвън.
— Събуди се-събуди се-събуди се — отвърна втори хор. Кучетата виеха. Вихрено полетяха камъни, счупиха още стъкла, блъснаха се в гърба на бюрото и го разлюляха.
— Татко е в дрешника! — пищеше Ричард. — Татко, излез, моля те, излез, страх ме е!
— Моля-моля-моля!
— Събуди се-събуди се-събуди се!
Ръцете на Ричард се размахваха във въздуха.
Камъни летяха и се удряха в бюрото. „Скоро през прозореца като нищо ще влети достатъчно голям камък и или ще пробие това никакво бюро, или просто ще го катурне точно върху ни“ — помисли Джек.
Отвън троловете се смееха и ревяха, и припяваха с отвратителните си гласове. Кучетата — вече очевидно цели глутници — виеха и ръмжаха.
— Таткоооооо!!! — изпищя Ричард с вледеняващ глас.
Джек го удари.
Ричард отвори очи. За миг се втренчи в него с ужасяващо празен поглед, без изобщо да го познае, сякаш сънят напълно бе изтрил разсъдъка му. После си пое дълбок, треперлив дъх и бавно го изпусна.
— Кошмари. Сигурно са от температурата. Ужасни — каза той и веднага остро добави: — Но не мога да си спомня точно какви!
— Ричард, искам да излезем от тази стая.
— Да излезем оттук?! — Ричард го погледна така, сякаш той със сигурност е луд. — Не мога да направя това, Джек. Изгарям от температура… имам поне четиридесет, а може би дори четиридесет и един градуса. Не мога…
— Температурата ти в никакъв случай не е повече от тридесет и седем и пет — спокойно заяви Джек, — а нищо чудно да е и по-ниска…
— Аз изгарям! — възрази Ричард.
— Те хвърлят камъни, Ричи.
— Халюцинациите не могат да хвърлят камъни, Джек — каза Ричард, сякаш обясняваше някакъв прост, но неоспорим факт на умствено недоразвит човек. — Това е една от кретенщините на Сийбрук Айланд. Това…
Нов град от камъни влетя през прозореца.
— Изпрати навън Пътника, Слоут!
— Хайде, Ричард. — Джек помогна на Ричард да стане и го поведе към вратата и навън. Беше му страшно мъчно за него сега, може би не толкова, колкото му бе било за Вълк… но там някъде.
— Не… болен съм… температура… не мога…
Нова порция камъни забарабани по бюрото зад тях.
Ричард изпищя и се вкопчи в Джек като давещ се.
Див, кудкудякащ кикот навън. Кучетата виеха и се биеха помежду си.
Джек видя как бялото лице на Ричард пребледнява още повече, видя го как се олюлява и се завтече, но не успя да хване приятеля си, който се свлече пред вратата на Руел Гардънър.
5.
Припадъкът бе съвсем лек и Ричард се свести доста бързо, когато Джек ощипа нежната тъкан между палците и показалците му. Той не искаше да обсъжда това, което ставаше отвън — всъщност се преструваше, че не разбира за какво му говори Джек.